Смяната на централизираното планиране с пазарна координация показа, че единствено хоризонталните връзки не са достатъчен атрибут за постигане на необходимата координираност. Те не могат да доведат до координираност, ако е налице „парализа на икономиката“ — от една страна, годишна инфлация над 15%; от друга страна, липса на императив да се отделя част от печалбата за инвестиции. Тук е необходима съществена промяна.
• Първо, законова принуда: държавните организации и предприятия, които формират печалба, да заделят определена квота от нея за инвестиции (освен пълния размер на амортизационните отчисления), която не се превръща в доходи на работниците и служителите.
• Второ, да се търси възможност и за вертикална координация — и за вътрешния, и за външния пазар (в този смисъл съществуването на едно Министерство на икономическото развитие е оправдано).
Оттук идва необходимостта от промяна и в собствеността. Обикновено този въпрос се свежда до приватизацията. Разбира се, и тя има значение. Тук обаче става дума за нещо по-съдържателно и по-богато.
• Първо, преходът към реална пазарна (пазарна според разбиранията на XX и XXI в., а не на XIX в.) икономика изисква равенство на формите на собственост — но не аритметично равенство по дялове. Става дума за равенство от гледна точка на пазара, включително по цени и рентабилност. В момента — това се доказва и от фактите — новата идеология е втъкана и в политиката, като се допуска аксиоматично, че държавната собственост не е печеливша и следователно трябва да е губеща! Обратно, трябва да се цели равенство на формите на собственост, което означава, че е необходимо всяка продадена стока, ако не да носи печалба, поне да покрива разходите. При една подобна ситуация държавният бюджет ще бъде облекчен отдясно, а следователно и отляво.
• Второ, необходим е нов преглед на приватизацията. За нея вече всичко е казано освен най-важното. Първият въпрос тук е: кое да се приватизира, каква да бъде политиката в областта на приватизацията? По дефиниция в развития свят се допуска следната логика: приватизира се първо това, което не е механизирано, следват отраслите с по-висока степен на механизация и накрая автоматизираните процеси. Вторият въпрос е с по-висока степен на сложност: за кого да се приватизира, как да стане това? Ако се подходи чисто пазарно — чрез разпродажба („десен подход“), едрият капитал просто ще укрепи и монополизира за поне половин век позициите си. Обратно, ако се „раздаде“ собствеността на „трудещите се“ или на „народа“ („ляв подход“), в следващия момент социално слабите ще предприемат разпродажба на собствените си дялове, просто за да оцелеят физически. Именно тези факти налагат един „по-ляв“ вариант на приватизация, придружен с временна забрана за разпродажба на дяловете.
4. Какво ще се случи, ако нещата се оставят на самотек?
Днес е трудно да се даде точен и изчерпателен отговор на този сложен въпрос. Но едно е сигурно — Източна Европа се нуждае от помощ за прехода от страна на Западна Европа, така както Западна Европа се нуждае от спокойна и просперираща Източна Европа (в чието долно ляво ъгълче е разположена България). Не се поставя въпроса за Централна Европа — там и помощта, и напредъкът са в напреднали фази, макар и в минимални размери. Всичко това изисква много и съществени съвместни усилия и разбиране, нуждае се от търпение и време.
Но то изисква и умело ръководство. То изисква културни и ценностни промени. То е, образно казано, нещо много повече от подмяната на спукана гума на автомобила.
Обратно, ако не се следва посочената схема, ние сме в състояние да прогнозираме България и нейната икономика през 2001 година. Първо, може да има не една, а три Българии; второ, ако България е една, гражданите й ще бъдат твърде разнолики — 3/4 от населението ще потребява 1/2 от това, което днес потребяват социално слабите, а останалата част ще бъде „богата“ по балканските показатели.
В крайна сметка народът има думата.