Момчетата тръгнаха в почтително мълчание, но преди да се озоват отвъд манастирите, Шигеру чу как, изгарящ от нетърпение, Такеши ги обсипа с въпроси, а скоро след това и тримата избухнаха в смях.
— Твърде рано е за брат ти да остава при нас — рече Мацуда. — Съмнявам се, че притежава нужната зрялост…
— Надявам се тук да я придобие — отвърна Шигеру. — В Хаги не се приучава на нужната дисциплина — родителите ми го глезят, Мори Кийошиге го отклонява от правия път, а той самият няма нужното уважение към никого. Искам да остане тук поне година, ако е възможно и повече. Обучението му трябва да е същото като моето…
— Сега имам други отговорности — прекъсна го предпазливо Мацуда. — Не ми е възможно да отсъствам дълго от храма, както правех с теб.
— Да, знам това. Но се надявам, че все пак ще успеете да го обучите на повечето неща, които овладях от вас.
— Ако прояви воля за учене, мога да ти обещая, че ще го сторя.
— Имам и друга причина да го пращам тук по това време — рече Шигеру. — Ако ще влизаме във война следващата година, така ще бъде защитен, а ако ме постигне смърт на бойното поле, наследникът на клана ще бъде в сигурни ръце. Имам ви пълно доверие, каквото далеч не храня към моите чичовци.
— По мое мнение ти си прав както за предстоящата война, така и за чичовците си — рече тихо Мацуда. — Но Отори готови ли са? Трябва да забавиш събитията колкото е възможно, за да успееш да изградиш армия.
— Подозирам, че Садаму ще ни нападне рано, през Чигава. Възнамерявам да съсредоточа отбраната ни около Яегахара.
— Трябва да се пазиш от двойно нападение — от юг и в същото време от изток.
— Затова пратих Ирие при Ногучи да получи потвърждение за подкрепата му. А бащата на моята съпруга ще обезпечи съдействието на Кушимото.
— Опасявам се, че следващата година е твърде скоро — рече Мацуда. — Опитай се да не предизвикваш Садаму, за да не го подтикнеш към ранно нападение.
— Хем трябва да съм готов, хем не бива да го предизвиквам — рече Шигеру с усмивка. — Не е възможно да изпълня и двете.
— Каквото и да решиш, винаги имаш моята подкрепа — рече Мацуда. — А докато е с нас, господарят Такеши ще е в безопасност.
Когато Шигеру стана, за да си тръгне, по-възрастният мъж рече:
— Нека се поразходим из градината, денят е тъй прекрасен.
Шигеру го последва по полирания дървен под, който лъщеше в сумрака — слънчевата светлина нахлуваше през отворените врати в края на коридора и той долови мириса на дим и борови иглички отвън, примесен с тамяна от главното помещение на храма.
Щом коридорът свърши, двамата прекосиха малък вътрешен двор и навлязоха в друго просторно помещение, чиито врати бяха отворени към градината отвън. Застланият с рогозки под грееше в златисто. От двете страни бяха поставени изрисувани прегради; беше ги виждал неведнъж, но всеки път се впечатляваше от красотата им. При първото си идване тук другите момчета му бяха разказали легендите за техния създател, художника Сешу, който бе живял в храма години наред. Говореше се, че голата ламперия някога била изрисувана с птици, които изглеждали тъй живи, че излетели до една, а градинарите се оплаквали, че конете на Сешу препускали нощем, тъпчели и пасели посевите и искали той да ги върже.
Широката веранда към градината гледаше на юг и бе окъпана от есенното слънце. Двамата спряха върху сребристите кипарисови дъски, докато един монах им донесе сандали, но преди Мацуда да обуе своите, човекът му прошепна нещо.
— Ааа! — възкликна Мацуда. — Изглежда, присъствието ми е необходимо за кратко. Извини ме, владетелю Шигеру, ще се върна по-късно.
Шигеру чуваше водопада в далечината; пое към него, тъй като това бе една от любимите му части в градината. Вляво се падаше склонът към долината в ниското; околните баири бяха обагрени в тъмночервено и златисто, а хребетите отвъд, наредени един след друг на фона на небето, вече потъваха в мъгла на следобедната светлина. Вдясно от него за фон на градината служеше самата планина, тъмнозелена от кедрите, сред които се открояваха бамбуковите стволове, тънки и грациозни, а белите струи на водопада се спускаха като изпредени влакна върху блестящите скали. Той се изкачи малко по-нагоре сред папратите и после погледна назад към градината. Оттук камъните изглеждаха като планина, а храстите — като гъста гора. Виждаше цялата Средна провинция в това малко парче земя, нейните хребети и реки. После илюзията му бе нарушена от една фигура, която се появи откъм храстите, но за миг изглеждаше като богиня, крачеща сред своето творение.