— Ти си оптимист, също като баща си — рече Шигеру с усмивка.
— Аз съм съгласен с владетеля Данджо — обади се Харада. — Владетелката Маруяма, изглежда, тутакси е схванала важността на вашето пътуване и желание да се срещнете с нея. Разсъждавала е над възможността да се свърже с баща ви, но резултатите от по-ранните й опити не са били особено насърчителни.
— Изобщо не съм знаел за тях! — възкликна Шигеру. — Толкова време е пропиляно!
— Не можеш да виниш себе си! — възрази Кийошиге. — През последните две лета постоянно сме заети на изток.
— Така ще е и идното лято — отвърна Шигеру.
Известно време яздеха в мълчание, всеки от тях потънал в мисли за предстоящата война. Харада рече:
— Владетелю Отори, реших, че ще искате да знаете — в Маруяма видях човека, когото спасихме — Несуторо. Настанил се е при свои хора и сега учи занаят — кошничарство или нещо подобно. Неговата племенница — онова момиче на име Мари — си е намерила работа в кухните на крепостта.
— Радвам се, че са живи и здрави — отвърна Шигеру, малко изненадан, че Харада знае името на момичето, че го е запомнил.
Хвърли поглед към своя васал, но мургавото му лице бе непроницаемо. При все това Шигеру знаеше колко затрогнат бе Харада от смелостта, страданието и смъртта на Томасу, както и от твърдостта на Несуторо. Запита се дали не се е осъществила някаква по-дълбока връзка — възможно ли бе воин като Харада да бъде привлечен от вярванията на Скритите? Трябваше да го разпита по-подробно.
Колко малко знаеше за всеки от тези мъже, за техните вътрешни убеждения, надежди, амбиции и страхове. Очакваше от тях да му бъдат верни и да се подчиняват на желанията му, на свой ред те изискваха същото подчинение от хората, които им служеха, и така през цялата йерархия на клана всеки бе свързан с всички останали чрез мрежа от преданост и подчинение. Но човек като Несуторо стоеше извън тази мрежа, подчинявайки се единствено на някаква невидима сила, на някакъв предполагаем бог, който стоял по-високо от всички човешки владетели и който щял да ги съди след смъртта. И нямаше да отнема живот — нито собствения си, нито нечий чужд.
Шигеру не желаеше да мисли за това, докато се подготвяше за битка, в която щеше да му се наложи да отнеме живота на мнозина и в която той самият можеше да не оцелее.
Не се бавиха в Мисуми, прекараха там само една нощ. Шигеру разговаря до късно с Ейджиро и получи неговите уверения, че семейството му ще започне подготовка за война и набиране на воини, доколкото позволява снегът. В случай че Ирие бе постигнал успех с Ногучи, сега вече цялата Средна провинция се готвеше за предстоящото стълкновение. Западните граници бяха защитени от нападение; той реши, че преди края на годината отново ще прати Кийошиге и Харада в Чигава. Щеше му се да знае какво прави Садаму, каква армия е събрал, какви съюзи уговаря… но така поне Кийошиге и Харада щяха да следят какво се случва отвъд границата и да отправят своевременно предупреждение за евентуална предстояща атака. Не беше недоволен от работата през изминалата година. Но най-трудната му задача, подозираше той, щеше да е в Хаги, където негови противници бяха собствените му роднини — баща му и чичовците му.
Шигеру бе твърдо решен да осъществи контрол над крепостта и на втория ден след завръщането си помоли за лична среща със своя баща. Когато пристигна в ранния следобед, майка му вече бе в стаята — тя очевидно възнамеряваше да остане и като цяло той бе доволен от този факт, тъй като знаеше, че може да разчита на нейната подкрепа срещу чичовците си. Беше се разпоредил да не идват; пристигнеха ли в залата, нямаше да ги допуснат. Това бе първият път, в който им се опълчваше така открито, но бе подготвил за тях и по-неприятни заповеди. Чувстваше се достатъчно уверен в своята нараснала популярност и в авторитета си, за да им се противопостави.
Баща му не изглеждаше добре и когато Шигеру го попита за здравето му, той му отвърна, че го тормозели болки в гърба, че уринирал често и по тази причина спял лошо и нямал апетит. Виното само влошавало симптомите му, а настъпващият студ го ужасявал. Въпреки мангалите с дървени въглища, помещението бе много студено. Кожата на баща му бе жълтеникава, а ръцете му трепереха, когато сграбчиха амулетите, които носеше в ръкава си. Донесоха му специален чай, наситен с валериан, който облекчи треперенето, но направи ума му муден и объркан.