Летният зной отстъпи място на идващата есен. После настъпи равноденствието — есенните лилии разцъфтяха покрай оризищата. Бурите на късното лято стихнаха; листата се обагриха в червено и златисто; в гората узряха кестените, а в градините — сливите. Работата на полето изглеждаше безкрайна — събираха реколтата от ориз, боб и зеленчуци, която щеше да ги храни през зимата. Във въздуха ехтяха звуците от бухалките, докато отделяха зърната от люспите, глухото кълцане на бобените стебла и беленето на шушулките от бобовите зърна, които се сипваха в кошници и ведра със ситно почукване, все едно падаше градушка.
Един ден внезапно стана ясно, че работата е свършена; полетата оголяха и потъмняха. Над планината се спуснаха мъгли, а първите слани сковаха бамбуковите треви и ги оцветиха в бяло. Проветривите помещения на храма, в които през лятото цареше хлад, сега станаха много студени заради мразовитите есенни ветрове. Годината превали, падна сняг и затвори храма за околния свят.
Тринайсета глава
Последният камък се плъзна на мястото си и Акане вече не можеше да вижда лицето на баща си. Камъкът пасна идеално, безупречно издяланите му ръбове се долепиха плътно до съседните, без да оставят никакви пролуки. Тя стоеше на северния край на моста. Зад гърба й се бе събрала огромна тълпа, но около нея имаше празно пространство — хората се блъскаха, за да видят, но никой не искаше да я доближава в мъката й… или може би да се озове тъй близо до нея, че да прихване от проклятието, което тегнеше върху семейството й.
Тълпата ахна, все едно всички едновременно си поеха дъх. Мъжете, които вдигнаха камъка — Ватару, дясната ръка на зидаря, и Найзо, чирака — стояха с пребледнели лица и стиснати челюсти; очите на Ватару блестяха от сълзи; Акане виждаше как мускулите на врата на Найзо потръпват от напрежение, чертите на лицето му бяха изкривени в гримаса на страх и жалост. Зидарите заотстъпваха назад, докато вече не стояха на моста. Баща й остана на него сам — единственото живо същество, вградено в камък.
Камъкът повече нямаше да бъде махнат. Баща й бе зад него, в мрака. Той никога нямаше да види дневна светлина, никога нямаше да почувства отново пролетния вятър върху лицето си, нито да съзерцава танца на вишневите цветчета, спускащи се върху зелената повърхност на реката, нямаше да чуе повече изменчивата песен на реката, която се оттегляше с отлива и прииждаше с прилива. Дали щеше да седи със същото спокойствие, което бе показал до този момент, докато въздухът бавно се изчерпва? Или щеше да се поддаде на паниката, след като вече нямаше кой да стане свидетел на срама и отчаянието му?
Акане живееше край реката, откакто се помнеше. Мори Юта не бе първият удавник, когото бе видяла — тя знаеше как ръцете се вкопчват и впиват, и дращят за живот. Дали ръцете на баща й сега дращеха така? Търсейки пролуки в камъните, които знаеше, че прилепват плътно един до друг… гъвкавите му ръце, тъй надарени — ръцете, които Акане познаваше толкова добре и бе наблюдавала тъй често, стиснали тесла и длето, или свити около купичката с чай вечерта, с прах от камъните все още набит в линиите около кокалчетата и китките му, както и по дланите. Беше пропит с мириса на прах и когато се връщаше след работа, понякога изглеждаше така, все едно самият той бе издялан от камък, посивял от глава до пети. Бе печелил почит и възхищение, бе изградил чудни постройки, но мостът го бе обсебил далеч отвъд всичко останало. Загърби семейството си. Жена му не му роди повече деца — съседите се шегуваха злобно, че би трябвало да има тяло от камък, за да привлече съпруга си. Единствената им дъщеря подивя — слабичко, странно дете, което можеше да плува като корморан и да гребе в лодка като мъж. Когато стана на четиринайсет, от никоя фамилия не я искаха за снаха, макар че синовете им нямаха нищо против нейното гъвкаво тяло, крехки китки, тънка шия и красиво оформени очи. Но семейството явно бе с нещастна съдба, ако не и прокълнато, а и Акане имаше дързък вид, който отблъскваше бъдещите свекърви. Беше явно за всички, освен за баща й, че девойката ще стане проститутка; личало й още от дете, заявяваха те убедено.
А момичета със строго възпитание, не много по-големи от Акане и вече омъжени, й завиждаха тайно, защото не можеха да си представят по-лош живот от тяхната робия.
Акане бе дочула планове за нейното бъдеще, обсъждани от баща й и собственика на бордея; баща й бе потресен от предложението на другия. Акане също, най-вече от ниската цена, която им бе предложена. Тя веднага отиде в друго заведение, което се държеше от една вдовица, и се спазари за двойна сума, половината от която започна да дава на своите родители, а останалото да пази за себе си. Родителите й бяха трогнати от нейната решителност и синовната й преданост и успокоени, че тя не само няма да им бъде в тежест, а даже ще може да ги издържа, когато остареят — особено майка й, тъй като бащината й обсебеност по всяка вероятност щеше да ги докара до просяшка тояга. Освен това тя се надяваше, че накрая Акане ще успее да омае някой богаташ, който да я покровителства за дълго и дори да пожелае деца от нея.