Инуяма — крепостният град на Тохан — се намираше отвъд планините, далече на юг.
Направиха си бивак в края на равнината, без да подозират, че повечето от тях щяха да намерят там смъртта си, преди да са успели да остареят с още три години. На следващото утро поеха през нея, пришпорвайки конете си по тревистите склонове, където изненадани фазани и зайци така стряскаха жребците, че те самите отскачаха встрани, подплашени от внезапно стрелналите се между краката им дребни животни. Изглежда, гръмотевичната буря бе сложила край на пролетните дъждове, небето бе потънало в тъмносините багри на ранното лято. Настанаха жеги, хора и коне се обливаха в пот, жребците бяха възбудени и трудно се поддаваха на контрол.
— В крайна сметка за тях това се оказа добро упражнение — рече Кийошиге, когато спряха да отдъхнат по пладне в сянката на една от малкото горички в тревистата равнина. Наблизо имаше студен извор, където мъжете напоиха сгорещените коне, след което умиха ръце, лица и нозе, преди да похапнат.
— Ако трябваше да се сражаваме с враг на такъв терен, половината ни коне щяха да са неуправляеми!
— Упражненията са твърде малко — отбеляза Ирие. — Нашите войници са забравили какво значи война.
— Тук би се получило идеално бойно поле — рече Шигеру. — Предостатъчно пространство за придвижване и добър терен. Тъй като идваме от запад, в края на деня слънцето ще се пада зад нас, а и склонът ще е предимство.
— Запомни го — рече кратко Ирие.
Не разговаряха много, а се унасяха в дрямка под дъхавите борове, с притъпени от жегата и продължителната езда сетива. Шигеру точно заспиваше, когато един от хората му, поставен на пост, викна към него:
— Господарю Отори! Някой идва от изток!
Той стана, замаян и сънен, прозя се и отиде при стража в края на горичката, където купчина валчести камъни им предоставяха добро укритие.
В далечината през равнината се движеше, залитайки, самотна фигура. Падаше, после се изправяше с мъка и продължаваше, даже понякога пълзеше на четири крака. Когато приближи, успяха да чуят и глас — слаб, изпълнен с болка вой, който на моменти стихваше до ридание, само за да се усили отново; звучеше така, че наблюдаващите усетиха как ги побиват тръпки на ужас.
— Скрийте се! — викна Шигеру и трийсетте мъже побързаха да намерят укритие заедно с конете си зад големите камъни или между дърветата. След тръпките на ужас Шигеру изпита жалост, но не искаше да попаднат в капан, ако се покажат веднага, или да подплашат човека.
Щом приближи, видяха, че лицето му представлява кървава маса, около която злокобно се виеха мухи. Беше невъзможно да различат някакви черти, но очите вероятно бяха оцелели, както и някаква част от ума, тъй като беше ясно, че мъжът знае накъде върви — беше се отправил към водата.
Падна при ръба на извора, потопи глава във водата и изстена, когато студената й повърхност влезе в съприкосновение с откритите му рани. Изглежда, се опитваше да пие, като дишаше тежко, давеше се и повръщаше. Усетила мириса на кръв, на повърхността изплува дребна белезникава риба.
— Доведете ми го — нареди Шигеру. — Но внимавайте да не го уплашите.