— Действаш решително — отвърна Ирие. — Така трябва, каквито и да са последствията.
Онези, с които ще трябва да живея, помисли си Шигеру, но не го каза на Ирие. Изпитваше онова чувството за свобода, което носи действието. Ирие беше прав — много по-добре бе да действа решително, отколкото да се отдава на безкрайни обсъждания и консултации, скован от суеверие и страх.
— Сега ще говоря с Несуторо — рече той. — Няма защо да идваш с мен.
Ирие се поклони и се върна в светилището. Когато Шигеру пое към къщата, където живееше селският старейшина и където се грижеха за неговия баджанак, от сенките изникна Кийошиге и тръгна редом с него.
— Конете са завързани и нахранени. Около селото са поставени стражи. Няма много за ядене, но хората не се оплакват. Всъщност те са доволни — нямат търпение да се хвърлят в нова схватка с Тохан.
— Мисля, че съвсем скоро ще имат тази възможност — отвърна Шигеру. — След броени дни вестта за тази среща ще стигне до Инуяма. И Тохан ще реагират. Но дотогава ще разполагаме с подкрепление. И отсега нататък границите ни ще бъдат охранявани както подобава.
Стигнаха до малката къща на старейшината. Помещението бе с кирпичен под, от който неголяма част бе издигната и застлана с рогозки, приспособена за спане. Там лежеше Несуторо, а до него бе коленичила една жена. Щом видя посетителите, тя се поклони доземи и остана така, докато съпругът й не й каза тихо няколко думи. Тогава се изправи и донесе възглавници за гостите, които постави на стъпалото близо до ранения. Помогна на брат си да седне и застана до него така, че да може да се облегне на нея, поддържайки главата му със собственото си тяло. На оскъдната светлина на лампата лицето й изглеждаше изнурено, изпито от скръб и сълзи, но Шигеру забеляза приликата с брат й, особено в плоските скули и почти триъгълните очи.
Очите на Несуторо искряха като въглени от треска и болка, но при появата на Шигеру острите черти се смекчиха в истинска усмивка.
— Може ли да поговорим малко?
Мъжът кимна.
— Интересувам се от твоята вяра и искам да знам повече за нея.
Върху лицето на Несуторо се изписа тревога. Сестра му избърса потта от лицето му.
— Отговори на владетеля Отори — помоли го старейшината, после добави извинително, — свикнали са да пазят всичко в тайна.
— Аз не представлявам опасност — рече Шигеру припряно. — Но ако ще се налага да ви закрилям от Тохан, трябва да зная какво браня. Тръгвам призори. Не си способен да тръгнеш с мен. Затова, ако си в състояние, трябва да разговаряме сега.
— Какво иска да знае господарят Отори?
— Като начало, какви са изображенията, които трябва да оскверните?
Жената издаде лек звук, все едно изхлипа. Несуторо премести ръка и очерта някакъв знак върху рогозката — две кръстосани линии — като в цифрата десет.
— Какво означава?
— Ние вярваме, че Тайния е изпратил своя син на земята. Синът е бил роден от обикновена жена и е живял като човек. Бил е умъртвен по най-жесток начин, прикован на кръст, но е възкръснал и сега се намира в Царството небесно. Той ще съди всички ни след смъртта.
— Всички други отиват в ада — добави старейшината с особена веселост в гласа. Жена му плачеше безмълвно.
— Откъде идва това учение? — попита Шигеру.
— От много далече, от запад. Нашият родоначалник — светецът, чието име нося — го е донесъл в Шин23 от Тенджику24 преди близо хиляда години; още преди стотици години оттам на Осемте острова са пристигнали учители.
Звучи като всяка друга легенда, помисли си Шигеру, вероятно основана на истина, но покрита с векове човешко въображение, самозалъгване и заблуда.
— Може би ни смятате за луди — рече Несуторо, плувнал в пот. — Но ние познаваме присъствието на нашия Бог — той живее вътре в нас…
— Те имат ритуално ядене — поясни старейшината. — Когато делят храна и вино, смятат, че вкусват от своя бог — той се засмя, сякаш да покаже, че не споделя подобни странни убеждения.
Жената внезапно заговори.
— Той се е пожертвал за нас. Страдал е, за да можем ние да живеем. Всички до един… дори аз… една жена. В неговите очи аз съм също толкова добра, колкото един мъж, колкото моят съпруг, дори като…
Нейният съпруг удари с юмрук по рогозката.
— Замълчи! — после се поклони ниско на Шигеру. — Простете й, владетелю Отори. Скръбта й я кара да се самозабравя.