Докато изуваше сандалите си, редом с жасминовия мирис Шигеру долови и друг — на парфюмирани коси и дрехи. Спря за миг, за да се наслади на изживяването, на очакването за удоволствие, тъй силно и всепроникващо като самото предстоящо удоволствие.
Тя беше казала да поставят лампите така, че да осветяват лицето й. Позна я незабавно — бялата кожа, очите с форма на върбов листец, изпъкналите скули, които отнемаха от красотата й, но й придаваха характер, който по някакъв начин засилваше обаянието й — Акане, дъщерята на зидаря. Чу тихото шумолене на дрехите й, когато тя се поклони доземи и рече едва чуто:
— Господарю Отори.
Той седна пред нея с кръстосани крака. Тя се надигна и рече:
— Дойдох да благодаря на владетеля Отори за милостта му към мен и моята майка. Вие почетохте баща ми в смъртта. Задължени сме ви завинаги.
— Моите съболезнования за смъртта на баща ти. Мостът е едно от чудесата на Средната провинция, достойна прослава на клана Отори. Неговата смърт я усили, затова реших, че трябва да бъде ознаменувана.
— Семейството ми ви праща дарове… нищо особено — храна и вино. За мен би било твърде голяма чест, но ще ми позволите ли да ви ги поднеса сега?
Единственият му инстинкт бе да протегне ръка, да я докосне, да я притисне в обятията си, но едновременно с това искаше да се отнесе към нея с нужната вежливост, да прояви уважение към скръбта й. Искаше да опознае жената, която бе изплакала в онзи миг, когато баща й бе зазидан в своята гробница, а не просто наложницата, която накрая щеше да му се отдаде, защото бе проявил желание да я има.
— Ако ги споделиш с мен — отвърна той. Сърцето му блъскаше в гърдите.
Акане се поклони отново и се отправи на колене към вратата, където повика тихо прислужницата. Гласът й бе мек, но тонът й бе властен и категоричен. Няколко мига по-късно той чу тихите стъпки на обутите в чорапи нозе на прислужницата; двете жени размениха няколко думи. После Акане се върна с поднос храна и вино, купички и плоски съдини.
Поднесе му една от купичките; той я хвана с две ръце, а тя сипа в нея малко вино. Той го изпи на една глътка; тя му наля отново и после, след като той пи повторно, му протегна своята, за да може да налее вино и на нея.
Храната бе подбрана и приготвена, за да усили чувствителността на устата и езика — оранжево топящо се месо от морски таралеж, хлъзгави стриди и миди, мек бульон, подправен с джинджифил и перила. Следваха плодове, хладни и сочни — сливи и праскови. И двамата пийваха по малко, само колкото виното да възпламени сетивата им. Когато приключиха с яденето, Шигеру имаше чувството, че се намира във вълшебен дворец, омаян от незнайна принцеса.
Докато наблюдаваше лицето му, Акане си помисли: Той не познава любовта. Ще се влюби за първи път в мен. Усещаше как я обзема силно желание.
Той не подозираше, че ще стане така — неустоимата потребност да се изгуби в тялото на тази жена, попаднал изцяло във властта на кожата й, на устните й, на пръстите й. Бе очаквал да настъпи физическо освобождение — като в сънищата или от собствената му ръка — под негов контрол, бързо и приятно, но не завладяващо или унищожително. Знаеше, че тя е жена за удоволствие, куртизанка, научила своя занаят с много мъже, но изобщо не бе подготвен за факта, че, изглежда, тялото му я изпълва с обожание и я кара да изпитва същата наслада, с която го изпълваше нейното. Не познаваше интимността, почти не бе разговарял с жена след детинското си общуване с Чийо — имаше чувството, че половината му същност, която през по-голямата част от живота му бе спала в мрак, внезапно бе обсипана с ласки и събудена за живот.
— Чакам те цяло лято — рече тя.
— Мисля за теб, откакто те видях на моста — отвърна той. — Съжалявам, че трябваше да чакаш тъй дълго.
— Понякога така е по-добре. Никой не оценява полученото без усилие. Видях те, когато заминавахте. Хората говореха, че ще дадете хубав урок на Тохан. Знаех, че ще пратиш за мен. Но дните ми се сториха безкрайни — тя млъкна за момент и после добави много тихо: — С теб сме се срещали веднъж и по-рано, но ти едва ли си спомняш. Беше много отдавна. Аз бях момичето, което ти помогна да спасиш брат си, когато замалко не се удави!
— Няма да повярваш колко пъти съм те сънувал — рече той, дивейки се на превратностите на съдбата.