— Акане! Акане!
Дотича запъхтян при портата и тя трябваше или да спре, или да се блъсне в него. За момент двамата се втренчиха един в друг. Тя бе изумена от промяната, която видя в него — лицето му бе изпито, кожата му — жълтеникава, очите — хлътнали и трескави.
— Да не си болен? — попита Акане, внезапно обзета от жал заради вида му.
— Много добре знаеш. Акане, защо ни се случи всичко това? Ние се обичахме!
— Не — отвърна тя и продължи напред, но той я сграбчи за ръката.
— Не мога да живея без теб! Умирам от любов!
— Не се дръж като глупак, Хаято! Никой не умира от любов!
— Нека да избягаме заедно. Можем да напуснем Трите провинции и да заживеем някъде на север. Моля те, Акане. Умолявам те, ела с мен!
— Невъзможно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Пусни ме или ще извикам стражите!
Страхуваше се да остане с него, опасяваше се, че Хаято е обезумял от мъка и спокойно може да убие първо нея, а после и себе си, вместо да я загуби завинаги. Изненадан, той сведе поглед към собствената си ръка, все едно някой друг бе сключил пръстите му около китката й. Тя бе опитала да се освободи, но той я бе стиснал още по-здраво, причинявайки й болка. Сега внезапно я пусна и тя разтри болезнената червенина.
— Не искам да те наранявам — рече той. — Съжалявам. Това е последното, което бих желал да сторя. Копнея да те докосвам както по-рано. Сигурно си спомняш колко беше хубаво.
Без да отговори, Акане се обърна рязко и пое припряно напред. Стори й се, че чу как той произнася името й, но не погледна назад. Когато приближи хората си, носачите скочиха на крака, а стражът, който винаги съпровождаше паланкина, й помогна да се качи и прибра сандалите й. Акане остави спуснати намаслените копринени завески, макар че вътре бе задушно, а един дързък комар бръмчеше нахално около врата й. Страхуваше се, че Хаято е завладян от умопомрачителна ревност, все едно връхлетян от съкрушителна болест. Беше му заявила: Никой не умира от любов, но виждаше, че е способен или да умре, или да се самоубие, и тогава гневният му дух щеше да я преследва… освен това се страхуваше, че може да използва срещу нея някакви заклинания. Откакто самата тя бе навлязла в тъмния свят на магията, вече осъзнаваше нейната мощ.
Отиде до домашния олтар и запали тамян и свещи, след което дълго се моли за защита срещу всички злини, които биха могли да я връхлетят. Нощта беше тежка и душна — откъм планината долиташе тътен на гръмотевици, но не валя. Тя спа лошо, събуди се късно и едва бе привършила с облеклото си, когато пристигна Харуна. Беше облечена елегантно, както винаги, но не можеше да скрие факта, че по някое време същата сутрин бе плакала. Акане усети как сърцето й се свива от страх в предчувствие за лоши вести. Поръча да донесат чай и си размени обичайните любезности с Харуна, след което отпрати прислужниците и се премести съвсем близо до гостенката си, тъй че двете жени се озоваха коляно до коляно.
Харуна рече тихо:
— Хаято е мъртъв.
В известен смисъл тя бе очаквала тази вест и въпреки това се олюля от потрес и мъка. Сигурно си спомняш колко беше хубаво, прозвучаха в съзнанието й последните му думи; наистина си спомняше, спомняше си всичко хубаво, свързано с него. Избухна в неудържими ридания от жалост за неговия живот и смърт, за бъдещето, което можеха да имат заедно.
— Аз го видях вчера. Обзе ме страх, че може да посегне на живота си.
— Не се е самоубил. Ако го беше сторил, щеше да е по-добре. Убил го е владетелят Масахиро. Васалите му го посекли пред къщата ми.
— Масахиро?
— Единият от чичовците на господаря Шигеру. По-малкият брат. Ти го познаваш, Акане.
Знаеше го, разбира се, и го бе виждала по различни поводи — последният път бе на моста, когато зазидаха баща й. Не се ползваше с добро име в Хаги, макар че малцина дръзваха да изразят мнението си открито. В един град, в който прегрешенията не бяха нещо необичайно, той бе считан за развратник и — което бе по-важно — хората говореха, че е страхливец.
— Защо? Какво може да е сторил Хаято, че да оскърби Масахиро? Как изобщо са кръстосали пътища?
Харуна се размърда неловко, като съзнателно избягваше погледа на Акане.
— Господарят Масахиро ни посещава понякога… под чуждо име, разбира се… и ние всички се преструваме, че не го познаваме.
— Нямах представа — рече Акане. — И какво се е случило?
— Хаято беше доста пиян… доколкото разбирам, почнал е да се налива, след като те е видял. Опитах се да го накарам да си тръгне мирно и тихо и той уж прие, но отвън на улицата се натъкнал хората на Масахиро. Почнал да ги ругае, да проклина владетелите Отори и най-вече господаря Шигеру… прости ми, че ти казвам нещо тъй ужасно. Те проявили голямо търпение, опитали се да го накарат да се успокои — разбира се, всички били с дрехи без отличителни знаци, тъй че било лесно да се престорят, че не са лично засегнати. Всички познават Хаято, хората винаги са го харесвали, затова най-вероятно са щели да го подминат, но в този момент излязъл Масахиро, чул думите му и след миг всичко свършило.