Внезапно се събуди сама в стаята, плувнала в пот, задъхана — знаеше, че никога няма да се освободи от духа му — той бе дошъл да я обсеби — докато не постигне някакъв вид възмездие.
Тутакси я сграбчи панически ужас, че вече е твърде късно. Въпреки думите на Харуна тя не вярваше, че ще й бъде позволено да говори с владетеля Масахиро. Повика прислужниците, взе вана и се приготви, като в същото време разсъждаваше какъв би бил най-добрият начин да се обърне към него. Нейното нетърпение, чувството й, че времето неумолимо изтича, я накара да осъзнае, че единственият начин е да му пише направо. Беше най-дръзката постъпка, която можеше да измисли — провалеше ли се, нямаше какво друго да стори. Поръча да й донесат мастило и хартия и започна да пише бързо — баща й, който можеше да пише върху камък тъй леко, както повечето учени върху хартия, я беше научил — а почеркът й бе решителен и плавен, огледало на характера й. С нужните фрази на вежливост, но без всякаква претрупаност и словесно излишество, тя просто питаше дали владетелят Масахиро би й разрешил да отиде и да разговаря с него.
Никога няма да го допусне, помисли си тя, докато предаваше писмото си на един от своите стражи. Няма да получа никаква вест, а утре по това време децата на Хаято ще са мъртви.
Пременена в най-красивите си дрехи, тя нямаше какво друго да стори, освен да чака. Нощта бе настъпила, донасяйки известно облекчение от жегата. Акане изяде купичка студено фиде с пресни зеленчуци и изпи чаша вино. Страхуваше се да заспи, боеше се от духа на Хаято. В далечината отново изтрещя гръмотевица, но не заваля. Капаците бяха отворени и в стаята се носеше ароматът на градинските цветя, примесен с мириса на море и борови иглички. На изток луната изгряваше иззад скупчените облаци, осветявайки причудливите им форми, все едно бяха участници в театър на сенките.
Мощна светкавица току-що бе озарила южното небе, когато Акане чу шум от стъпки и приглушени гласове отвън. Няколко мига по-късно една от прислужниците влезе в стаята и прошепна:
— Господарке Акане, дошъл е пратеник от крепостта.
В гласа й звучеше тревога.
— Пратеник? — надигна се Акане разтреперана.
— Може би… или… — момичето се засмя и лицето му потръпна — тя не смееше да произнесе името му. — Ами, чичото…
— Не може да бъде! — възкликна Акане, обзета от непреодолимо желание да я плесне заради глупостта й. — И какво каза?
— Искал да ви види.
— Къде е сега?
— Помолих го да изчака в преддверието… ама, господарке Акане, ако е той, колко оскърбително от моя страна! Какво да сторя?
— Незабавно го покани тук — нареди Акане. — И донеси още вино. Нека влезе сам. Ако води и други със себе си, да изчакат отвън. Ти също остани там, но ако те извикам, ела веднага.
Веднага щом гостът влезе в стаята, въпреки неофициалните му роби и липсата на герб, тя веднага разбра, че това е Масахиро. Беше нисък мъж, много по-нисък от Шигеру, и вече с наченки на пълнотата, характерна за средната възраст. Първата й мисъл бе: Той смята, че ще спи с мен, и изпита пристъп на ужас, тъй като знаеше, че ако това се случи, Шигеру никога няма да й прости.
Тя му се поклони дълбоко и после седна, опитвайки се да се въоръжи със стомана и непристъпност.
— Владетелю Отори, това за мен е незаслужена чест.
— В писмото си казваш, че искаш да говориш с мен. А аз отдавна искам да се запозная с теб. Изглежда като златна възможност, особено след като племенникът ми е надалече.
Тя наля вино и отправи реплика за знойната нощ и за странната хубост на осветените от луната облаци. Той пи, вперил в нея възхитен поглед, докато тя, макар и не така открито, се опитваше да го прецени. Вече знаеше за неговото неутолимо желание за сексуални новости, което го пращаше не само в Къщата на удоволствията на Харуна, но според клюките — и на много по-западнали места и за далеч по-необичайни удоволствия. Кожата му бе жълтеникава, с няколко големи бенки.
Тя си помисли, че трябва да отправи молбата си направо, за да предотврати всякакво недоразумение помежду им.
— Чувствам известна отговорност за тъжното събитие, което се случи миналата нощ — рече тя тихо.
— Имаш предвид непоносимото оскърбление към владетелите Отори?
Имам предвид смъртта на един добър човек, помисли си тя, но не го изрече гласно.
— Исках да ви се извиня лично.
— Приемам извинението ти, но не мисля, че имаш вина за това, че мъжете се влюбват в теб — отвърна той. — Обясниха ми, че това е била причината за поведението на Хаято. Очевидно е бил увлечен по теб. Както разбирам, и моят племенник — също.