Кийошиге харесваше Такеши и приключенията, в които се бяха впуснали заедно, докато Шигеру бе в Тераяма, бяха изградили помежду им силна връзка. Шигеру забеляза как Кийошиге насърчава по-малкото момче, мълчаливо одобрявайки неговото безразсъдство, защото то подхождаше на неговото собствено. Шигеру нарочно ги остави разделени, докато яздеха в обход по границата, прати Кийошиге при Ирие и задържа Такеши при себе си, но когато се срещнаха в Чигава, на Кийошиге му бе забавно да взема Такеши със себе си.
— Отвън чакаше някакъв нещастник, който твърдеше, че има съобщение за теб — рече Такеши. — Не съм виждал по-грозен човек през живота си.
— Изпечен като кестен — добави Кахей.
— Изхвърлихме го с парцалите — засмя се Такеши. — Ама че нахалство, да очаква, че ще говори с теб.
— Изпечен? — попита Шигеру.
— Лицето му беше сбръчкано и червено, все едно е било изгорено.
— Отвратително — измърмори Такеши. — Трябва да го избавим от собствената му мизерия. За какво му е на такъв да живее?
Шигеру се бе сещал неведнъж за човека, когото бе спасил предишната година, но Скритите, изглежда, бяха изчезнали отново в тайните си убежища, верни на своето име. Повече нямаше сведения за нападения по границата и макар че понякога онова, което бе научил за странните им вярвания, нахлуваше в съзнанието му, той го подминаваше като поредното суеверие — беше чул достатъчно от своя баща. Сега си спомни за Несуторо и за неговата сестра, която се считаше за равна нему, заради ученията на техния бог, и се запита какво може да иска и дали вече не е твърде късно да говори с него.
— Кийошиге, иди и виж дали онзи човек е още там. Спомни си, това е Несуторо, когото спасихме миналата година.
Кийошиге се върна и съобщи, че мъжът е изчезнал. Съдържателят на странноприемницата не знаеше как да го открият, нямаше го и из околните улици.
— Трябваше да се отнесете по-любезно — рече на брат си Шигеру. — Той е смел човек, понесъл големи страдания.
— Просто някакъв селяк, който се е натряскал и е паднал в огъня!
— Не, бил е изтезаван от Тохан — отвърна Шигеру. — Той е една от причините да се сражаваме с тях миналата година.
— От онази странна секта? Защо всички ги мразят толкова?
— Може би защото изглеждат твърде различни.
— Те вярват, че хората се раждат равни… в очите на бог — рече Кийошиге. — И твърдят, че техният бог ще съди всички след смъртта. Не си знаят мястото и карат всички да се чувстват виновни.
— Могат да бъдат опасни за стабилността на обществото — добави Ирие.
— А моят по-голям брат ги закриля — отбеляза Такеши. — Защо?
— Тохан бяха нахлули в територия на Отори — отвърна Шигеру.
Това бе причината, която изтъкваше всеки път; при все това самият той знаеше, че ако трябва да е искрен пред себе си, тя не беше единствената. Картината при светилището никога нямаше да се изтрие от съзнанието му — жестокостта, смелостта, страданието — все неизменна част от ужасната тъкан на човешкия живот. Вярванията на Скритите изглеждаха чуждоземски и невероятни, но същото се отнасяше и за суеверията на неговия баща. Можеше ли някой да измери истинността на живота? Можеше ли някой да разчете онова, което таяха в сърцата си хората? Точно както подкастрянето на един храст го караше да израсте още по-буен, така и потискането на непонятни вярвания им вдъхваше още повече живот. По-добре беше хората да бъдат оставени да вярват в каквото желаят.
— Никога не съм виждал деца да бъдат изтезавани по този начин — добави той. — Намирам подобна жестокост за противна.
В това имаше и известна гордост — Тохан можеха да постъпват така безчовечно, но Отори — никога. И предизвикателство — ако Тохан преследват Скритите, Отори ще ги закрилят.
— Значи щеше да разговаряш с него? — попита Такеши леко смутен. — Съжалявам, че го прогоних.