След като се бяха оттеглили и удовлетворили желанието си с подобаваща страст, тя се отпусна върху него и изрече доволно:
— Сега ще останеш в Хаги до пролетта.
— Ще прекарам зимата тук. Но преди това ми предстои още едно пътуване.
— Ти си жесток! — възкликна Акане, само наполовина престорено. — Къде заминаваш?
— Ще отведа Такеши в Тераяма. Може да остане там цяла година — иска да се обучава на бой с меч при Мацуда, а дисциплината ще му повлияе добре.
— Още е малък… ти беше на петнайсет, нали?
— Следващата година ще навърши четиринайсет. Ако е в храма, няма да може да избяга и да се сражава.
— Би го сторил — възрази Акане. — Господарят Такеши е по-смел от мнозина мъже, два пъти по-възрастни от него.
— Трябва да се научи да се бие добре и да израсте физически — Шигеру замълча за момент и после продължи: — Освен това ще съпроводя съпругата си до къщата на родителите й в Кушимото. Още не е извършила своето официално посещение в дома си.
— Жена ти ще пътува ли с теб?
Акане усети, че я пронизва ревност, само като си помисли за дните и нощите, които щяха да прекарат заедно на път.
— Знаеш, че трябва да имам деца, тъй че се налага да спя с жена си. Отпътуването далече от това място, което тя очевидно не харесва, може да й помогне да ме заобича. Съжалявам, ако това те кара да ревнуваш, Акане, но ще трябва да го приемеш.
— И аз бих могла да те даря с деца — рече Акане, неспособна да възпре думите, макар и да знаеше, че е глупаво дори да си ги помисли.
— Ти също ми даваш поводи за ревност. Кийошиге ми разказа за Хаято — рече Шигеру. — Говорят, че си се застъпила пред чичо ми за живота на децата му.
— Бих се обърнала към теб, ако беше тук. Надявам се, че това не те оскърбява.
— Изненадан бях, че чичо ми е удовлетворил желанието ти. Това ме накара да се запитам какво ти е поискал в замяна.
— Нищо — отрече тя припряно. — Предполагам, че е бил доволен от възможността да се покаже като състрадателен човек. Беше пил, когато нареди да убият Хаято. Сутринта съжаляваше за прибързаността си и искаше по някакъв начин да предложи обезщетение за стореното.
— Не е в стила на чичо ми — рече тихо Шигеру. Отдръпна се от нея, стана и започна да се облича.
— Няма ли да останеш? — попита тя.
— Не, тази вечер не мога. Сутринта трябва да се видя с родителите си, както и със съпругата си, и да започна подготовка за пътуването.
— Ще те видя ли, преди да заминеш?
Тя долови умолителната нотка в собствения си глас и в същия момент сърцето й се сви от разочарование и отчаяние. Грози ме страшна опасност, помисли си тя. Почвам да се влюбвам в него. Незабавно се престори на безразлична.
— Но, разбира се, ти ще бъдеш прекалено зает. Добре, ще те чакам да се върнеш.
— Ще дойда утре вечер — обеща той.
След като си тръгна и тропотът от копитата на конете заглъхна, тя остана да лежи, заслушана в шума на прибоя и вятъра в боровете, ругаейки се за собствената си глупост. Страхуваше се да го обича заради болката, която щеше да си причини. Страхуваше се да го загуби — в обятията на жена му или в сражение — защо бе заговорил за война? — или заради споразумението й с Масахиро.
На следната вечер, както бе обещал, той дойде и говори още малко за пътуването си, планирайки да замине на следващия ден, за да се възползва от все още хубавото време. Тя се опита да скрие чувствата си и да вложи всичко от себе си, за да му угоди, но след срещата се почувства обзета от странно безпокойство и неудовлетворение.
Тревогата й се засили, когато, след заминаването на Шигеру, за нея пристигна съобщение, в което й се предлагаше същия следобед да направи едно от обичайните си посещения в Дайшоин. Не беше подписано, но тя нямаше съмнение кой го е изпратил. Не можеше да реши дали да отиде — денят беше горещ и тя се чувстваше отпаднала и унила, но и перспективата да прекара целия ден вътре не й се нравеше особено. Накрая поръча да й докарат паланкин и се облече грижливо.
Покривите на храма искряха от горещината, под дълбоките стрехи се бяха подслонили бели гълъби и тяхното гукане се смесваше с настоятелното чуруликане на лястовици и жуженето на цикади. Червени есенни водни кончета танцуваха над хладната вода в резервоара, поставен в предния двор. Акане изплакна ръцете и устата си и се поклони пред входа към главното помещение на храма. Сумрачната вътрешност изглеждаше безлюдна и тя пристъпи, следвана от прислужницата, която бе взела със себе си, в сянката на свещената горичка около светилището. Тук се чувстваше известна прохлада — от един фонтан пръскаше вода и се стичаше в поредица от вирове, където лениво плуваха златни и червени риби.