Анета Петкова
Началото
Валят отровни дъждове. Вече цяла седмица. От мръсните им струи, които се стичат по стъклото, не мога да различа нищо навън. А и не ми трябва. Досада! В другия ъгъл купът парцали се размърдва. Една костелива ръка открива грозно лице. Гади ми се от кривия нос и беззъбата уста на дъртата вещица, но не мога да я изгоня в тоя мокреж. Не че тук е много сухо, но все пак не капе направо върху главите. Примлясква, сумти дълго… Нещо ще каже, проклетницата.
— Изгних тука… Дай топло, а? — гласът й стърже по нервите ми.
Мълча и се правя, че не гледам в нея. А тя се хили и се криви отсреща. Добре, че има огромна локва между нас, иначе…
— Ти си червей. Мръсен мутант. Капка съвест ли нямаш в кухата глава… Дай да ям! — изсумтява отново тя. Хващам един камък и хвърлям по нея. Млъква. Не че съм я уплашил. Пази си гласа. Очите й святкат и ме поглъщат. Дали, ако стигне до мен, ще се опита да ме изяде?
Цяла седмица се мъча да определя от кои е. Деградант не е. Те не влизат в къщи. Ако беше мутант, все някак щяхме да се разберем. Тогава? Отначало беше хрисима, кротко седеше там където й посочех, клатеше глава и разправяше, че това бил потопът. Това са приказки на Древните, но те отдавна не съществуват. Дали пък не е някой изроден, престарял екземпляр?
Откъсвам мисълта си от нея и се залавям с всекидневните си работи. Откакто съм тук, много неща се промениха. Иска ми се, щом се обърна назад, да обхвана всичко само с един поглед и също така с една дума да го изразя. Но не мога. Трябва да измина стъпка по стъпка целия път и, стигнал дотук, да го осмисля… И да разбера… Не зная още какво, но Нещо Съдбовно и Потресаващо, което ще промени живота ми.
И за това ще ми помогнат Древните. И деградантите. Хайде сега, откъде се взе тази мисъл? Тия отрепки, деградантите, за нищо… Да, и те ще ми помогнат. Всичко в мен се съпротивлява, но знам, че от купчината престаряла плът отсреща също ще науча нещо. И над всичко това са Мислещите. Те, знам, че те ми подсказват тези абсурдни и еретични мисли. Но те са силни и знаят какво правят. Те имат цел пред себе си, далечна и изплъзваща се от съзнанието ми, но реална. И ето — сега и аз трябва да науча себе си да мисля. Изпитвам някакво смътно отчуждение от предишния си живот. Но не разбирам защо?
Бях като всички мутанти. Изкушавам се от сладостното чувство, че съм бил нещо повече от другите, щом Те са се заели с мен. Но не бива. Не бива да го казвам дори пред себе си. Защото не е вярно.
Ако някой от Древните можеше само за миг да ме погледне, навярно би се вцепенил от ужас. И отвращение. Понякога ми изглеждат смешни с техните представи за красиво, за чистота и хармония… Само с едно око да надникнеха тук! В този жалък и изроден свят, отровен от начало докрай. И добре е, че не могат.
Всъщност те не са толкова древни. Колко ли са далеч във времето? Да протегнеш ръка назад и ще стигнеш до тях. Век? Два? Или може би по-малко? Но ако забравиш за времето, разстоянието става космично.
Смешни са ми със своите наивни страхове. Наивни, защото са страхове от Това, Което Ще Се Случи. Било е толкова логично! Отровата се е трупала, трупала… Започнали сме да се появяваме ние. А те да ни избиват. Навярно сме изглеждали като обвинение? Никой не обича да бъде уличен в престъпление.
Накрая ние сме ги избили. Последните, едва дишащи, молещи пощада… Дори да не сме ги унищожили така, както те са го правили, навярно само от това, което е ставало пред очите им, са поискали да умрат. И са го направили. С мисълта, че няма да съществуваме дълго. Какво велико заблуждение! Природата е силна… Не! Тя е могъща. А когато е изродена, сякаш мощта й се удвоява… Волята за живот се превръща в алчност за живот. И ето ни — има ни. В жилите ни тече кръв с неизвестен състав. Може би не дори кръв, а киселина или отрова. Кожата ни прилича на броня. Но съществуваме. За деградантите се говори, че все още се хранят, но на нас в общи линии дори това не ни е нужно.
Скитаме безцелно, вмъкваме се в жилищата на Древните. Някои рушат всичко по пътя си. И аз съм рушил. Някога, когато изпитвах смътна омраза към света наоколо. После това минава. Превръща се в безразличие. Защо да рушим? Времето е по-силно и в неговите ръце нищо не остава цяло. Използвал съм полузапазени вещи на Древните. Забавно е. Беше. И съм скитал по обраслите с трева улици. Катерил съм се по огромните дървета, разцепили сградите на две. И съм виждал — джунгла от дървета и полуразрушени сгради. И нищо друго. Плакал съм от злоба и страх, от отчаяние. Една нова дума се е забила в съзнанието ми. Самота.
Сега зная, че над всичко е била тя. И несъзнателно съм търсил другите. Виждал съм ги. И съм бягал. И те са бягали от мен. Защо?