Выбрать главу

Той сгъна стихотворението и го мушна в пазвата на робата си, после насочи вниманието си към последните писания на Ейджиро, удивен как енергичният, интелигентен глас продължава да му говори. Ейджиро отглеждаше пробно различни сортове сусам, използван за производство на масло за готвене и осветление. Шигеру скоро се вглъби в четивото и взе да си мисли, че може и той да опита някои от тях в своите ниви — щеше да пише на вдовицата на Ейджиро, за да е сигурен, че семената ще бъдат запазени и изпратени до него, преди тя да замине на запад, щеше да задели малко земя и да ги засее през пролетта, като се погрижи разположението, напояването и наторяването да се извършат според съветите на Ейджиро. Всеки път когато запаля лампа с това масло, ще си мисля за него — какво по-подходящо възпоменание!

На следващия ден при него дойде Такеши и се извини.

— Кахей ме убеди — рече той неловко. — Обясни ми колко съм сгрешил.

— Той ти е добър приятел — отвърна Шигеру и разказа на брат си за предложението на бащата на Кахей. — Нека се разходим малко отвън — щом се озоваха в градината съвсем сами, където нямаше кой да ги чуе, Шигеру му обясни малко повече за своето продължително превъплъщение, повтори му намеренията си и необходимостта да бъдат пазени в тайна. Такеши обеща да бъде търпелив. Двамата се споразумяха известно време Такеши да поживее у семейство Мийоши и младежът, изглежда, го прие като ново предизвикателство.

— Знам, мислиш, че съм разюздан — рече той тихо на Шигеру. — Отчасти е истина, но също като теб и аз играя роля, в която не съм себе си. Все пак не мога да твърдя, че не ми е приятно! Сигурно е много по-забавно, отколкото да си земеделец!

По-късно същия следобед Шигеру вървеше през нивята, мислейки отчасти за сусамовата реколта и отчасти с облекчение за Такеши, когато от сянката на няколко прасковени дръвчета излезе непознат мъж и изрече името му. Тутакси позна този глас — принадлежеше на неговия васал Харада — и се обърна рязко, обзет от радост, тъй като не го бе виждал още отпреди битката и го смяташе за мъртъв. Но мъжът, който коленичи пред него, трудно можеше да бъде разпознат. Главата и лицето му бяха увити в някакъв жълтеникав плат, беше облечен в късия жакет на общ работник, краката му бяха голи и беше бос. Вече си мислеше, че е сбъркал, но мъжът вдигна глава и заговори, без да се изправя:

— Владетелю Отори, аз съм… Харада.

— Не бях чул нищо за теб и смятах, че си мъртъв! — възкликна Шигеру. — Много се радвам да те видя, но си тъй различен, че едва те познах.

— Така е, целият ми живот се промени — Харада говореше тихо и хрисимо, като молител или като просяк. — Радвам се, че сте жив. Опасявах се, че ще се поддадете на натиска да сложите край на живота си.

— Мнозина мислят, че е трябвало да се присъединя към мъртвите — рече Шигеру. — Но аз имам свои причини да остана сред живите. Трябва да дойдеш в моята къща. Ще хапнем заедно и ще ти разкажа за тях. Къде си бил през всичкото това време и защо, ако ми позволиш да попитам, е тази промяна във външността ти и в облеклото?

Видя, че Харада не носи нито меч, нито някакво друго оръжие.

— По-добре е да не идвам в къщата ви. Не искам да се знае, че съм в Хаги. Наистина, мога да ви служа по-добре, ако хората не знаят кой съм. Има ли къде да поговорим? — после още повече сниши глас и добави: — Имам съобщение за вас.

— В края на долината има малко светилище. Безлюдно е, освен в празнични дни. Запътил съм се към него.

— Добре, ще се видим там — Харада сведе глава доземи и остана така, докато Шигеру се отдалечи в указаната посока.

Шигеру бе доволен и обезпокоен от тази среща, радостен, че Харада е жив, озадачен от странния му вид и липсата на оръжия. Той не отиде направо при светилището, а продължи внимателния оглед на земята, отдели време да поговори със земеделците, които по това време на годината режеха остатъците от стъбла по стърнищата за фураж и събираха паднали листа от дъбовите гъстаци за органична тор. Сусамът се нуждаеше от топлина и насажденията трябваше да са с южно разположение — в каменистата област на юг от града такива парцели бяха рядкост и вече се използваха за боб и зеленчуци. Стопаните ги отглеждаха колкото да задоволят собствените си нужди, но сусамът щеше да бъде продукт, който можеха да предоставят на търговците в града или направо на домакинствата на воините. Това щеше да им осигури доход, достъп до пари и възможност да управляват живота си.