Ейджиро бе записал, все едно в пряко послание: След като започнахме отглеждането на сусам, установих значително подобрение в условията на живот на селяните и повишаване на благосъстоянието им, в това число и нараснал интерес към образованието. Няколко села дори се вдъхновиха да пратят своите младежи да се учат на четмо в открити към храмовете училища.
Едно такова място може да стане училище, помисли си Шигеру, докато приближаваше към храма. Мястото беше почти безлюдно, ако не се смяташе един младеж на около четиринайсет години — синът на свещеника от близкото село, — който го пазеше. Селяните складираха там различни селскостопански инструменти — мотики, тояги, брадви, както и дърва за огрев, подредени прилежно до южната стена, за да изсъхнат преди зимата. Младежът седеше на загубилата цвета си дървена веранда и ядеше от една купа. Зад него едно момиче — очевидно негова сестра — приготвяше чай на огнището. Шигеру си я представи как прекосява гората от дома си, за да донесе вечеря на своя по-голям брат.
Той бе разговарял с момчето по-рано и сега каза, след като го поздрави:
— Един човек ще дойде да се срещне с мен. Ще го чакам вътре.
— Сестра ми ще ви донесе чай — отвърна момчето, свеждайки глава, но без други изрази на почит, все едно бе наясно с желанието на Шигеру за отсъствие на официалности и запазване на анонимността. След посещението на Кенджи по време на проливните дъждове Шигеру бе забелязал у хората, които срещаше по поля и гори, едва доловими признаци за съществуването на „Вярност към чаплата“.
Той изу сандалите си и влезе в сумрачното помещение. Подът бе пометен наскоро, но въздухът бе спарен и застоял. Светилището изглеждаше празно, все едно божеството спеше някъде другаде и се връщаше само когато се събуждаше от музиката по празници. Улови се, че се замисля за съществуването на божествата. Наистина ли можеха да бъдат събудени или призовани от припяванията и молитвите на поклонниците? Тази част на гората, с нейната малка дъбрава, създаваше чувство за почти божествен мир и покой. Това означаваше ли, че тук наистина живее божество?
Размислите му бяха прекъснати от гласа на момчето, последван от този на Харада. Няколко мига по-късно момичето влезе в светилището, носейки поднос с две дървени чаши.
— Вашият посетител е тук, господарю.
Тя постави подноса на пода и когато Харада влезе и коленичи, сложи едната чаша пред него, а другата пред Шигеру. Харада свали парчето плат, което скриваше главата му, и разкри ужасен белег, обезобразяващ едната страна на лицето му. Беше загубил окото си и цялата му буза сякаш бе отсечена. Момичето потръпна при вида на лицето му и отвърна очи.
— Моля, повикайте ме, ако искате още чай — прошепна тя и ги остави.
Харада пресуши чашата на един дъх, което накара Шигеру да се запита дали васалът му бе ял или пил нещо този ден, и после бръкна в жакета си и извади малък плосък пакет.
— Трябва да връча това на владетеля Отори, за да докажа, че съобщението ми е истинско.
Шигеру го пое. Материята, в която бе увит, бе от коприна — фина и изящна, но избледняла до сиво и много стара. Издаваше едва доловим мирис на тамян. Разгърна я и извади отвътре малък сгънат къс хартия. В него имаше изсъхнал филиз от папрат, съвършен във всеки детайл, но също като коприната загубил цвета си.
— Бил си в Маруяма? — попита той тихо.
— Съобщението гласи, че има много въпроси, които двете страни трябва да обсъдят лично и тайно. Източната част на другото владение има нужда от оглед. Човекът ще бъде от отвъдната страна на границата.
Той назова едно планинско светилище — Сейсенджи — и спомена, че „другият човек“ възнамерявал да отиде там на поклонение, докато се намира в района.
— При следващото пълнолуние — добави. — Какъв отговор да отнеса?
— Ще бъда там — отвърна Шигеру.
Канеше се да го разпита за повече подробности — защо е отишъл в Маруяма след битката, как е оцелял след раняването, когато внезапно навън настъпи суматоха. Момичето изпищя пронизително и гневно, а момчето се развика; по дъсчения под се разнесе тропот на нозе и в храма нахлуха трима въоръжени мъже. Ако не беше сумракът в помещението, Шигеру нямаше да има никакъв шанс, но за мига, който им бе необходим, за да привикнат очите им и да го разпознаят, той успя да скочи на крака с Джато в ръка.