Той спря при стъпалата и свали сандалите и шапката си, които бяха подгизнали. Въпреки дъжда, вратите бяха отворени до една. Той се качи на верандата и надникна вътре.
Дъждът се стичаше от стрехите и падайки на земята, разпиляваше наоколо пръски, все едно ограждаше постройката с жива завеса. Вътре горяха лампи, но главното помещение на храма с гол дъсчен под бе празно. Изглеждаше рядко посещавано — на малък подиум стоеше дървена статуя на Просветления; пред него бяха поставени вази със свежи цветя, сребърния лист на жълти цветя и клонки свещен бамбук с червени плодчета. Наоколо нямаше други украшения или предмети; единствено под гредите се виждаха оброчни картини на волове и коне.
Той извика тихо и чу гласа й. Тя каза нещо на своята компаньонка Сачие, чу как жената се изправи и се приближи до прага. После се обърна и прошепна към вътрешната стая:
— Той е.
Той направи знак на Сачие, опасявайки се, че ще произнесе името му, но тя каза просто:
— Влезте. Очакваме ви — и сведе глава.
Той я помнеше като елегантна и изискана жена от висшето общество, но сега тя изглеждаше по-млада и не толкова изтънчена, а дрехите, които носеше, бяха обикновени, подходящи по-скоро за мъж. Вътрешното помещение бе застлано с рогозки и той се поколеба на прага, тъй като не искаше да сяда със своите подгизнали и кални дрехи.
Владетелката Маруяма бе коленичила до една лампа, но вътре бе прекалено тъмно, за да може да види лицето й. Стана и се приближи до него. И тя носеше мъжки дрехи от тъмна материя, а косите й бяха прибрани и вързани на тила. За разлика от Сачие, така предрешена, тя изглеждаше по-възрастна, по-висока, определено по-силна, но дрехите не бяха в състояние да разпръснат загадъчността на дългите й коси, нито деликатността, която скръбта бе изписала на лицето й, разкривайки красотата на костите под бялата кожа. Видът й бе честен, погледът — прям и открит.
— Толкова се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, изминавайки целия този път. Сигурно сте изморен. И сте мокър до кости. Сачие, можем ли да намерим сухи дрехи?
— Ще попитам коняря — отвърна жената, излезе тихо от стаята през помещението за поклонение към верандата. След няколко мига се върна със суха роба, която миришеше леко на кон, сякаш току-що е била извадена от дисагите.
Шигеру отиде със Сачие в срещуположния край на помещението, където имаше също такова пространство, разделено на склад и кабинет със застлан под. Там на разпадаща се купчина бяха струпани архивите на храма, а на ниска масичка лежеше отдавна неизползвана пукната мастилница.
— Никой ли не живее тук? — попита той.
— Местните смятат, че този храм е обитаван от духове — отвърна тя. — Не смеят да го приближат. Свещениците тук обезумяват. Самоубиват се или побягват. Няма кой да ни безпокои, а ако някой ни види, ще реши, че сме призраци.
Тя донесе купа със студена вода на верандата и той уми лицето, ръцете и нозете си.
— Ще приготвя нещо за ядене — рече тя тихо и излезе от стаята.
Той свали дрехите си, изсуши се и облече взетата назаем роба. Беше предназначена за по-дребен човек. Завърза я, доколкото можа, препаса Джато и скри кинжала в пазвата си. Застудяваше и въпреки сухата роба по кожата му плъзнаха тръпки.
Върна се в помещението със застлания под и владетелката Маруяма му даде знак да седне. По всяка вероятност бе донесла някои вещи с товарния кон, защото пурпурните копринени възглавнички на пода със сигурност не принадлежаха на храма. До нея лежеше меч.
— Благодаря за писмото — рече той. — Много съжалявам за смъртта на вашия син тъй скоро след кончината на съпруга ви.
— Ще ви разкажа за това по-късно — отвърна тя. — Вие също сте преживели ужасна загуба.
— Чувствах, че разбирате по-добре от всеки друг — рече той.
Тя се усмихна.
— Надявам се да не сте загубили всички, които сте обичали.
— Не — отвърна той, след като се замисли за момент. — Брат ми все още е между живите… майка ми, учителят ми. Имам поне един приятел. И много, за което да ви благодаря — добави той. — Ако миналата година се бяхте присъединили към Ийда, Отори щяха да бъдат напълно унищожени.
— Ние сключихме споразумение. Аз ви дадох думата си. Никога няма да вляза в съглашение с Тохан.
— При все това нашият познат Араи Дайичи сега служи при Ногучи, чието име из цялата Средна провинция вече означава предател.
— Араи нямаше избор, пак му провървя, че не бе накаран да сложи край на живота си. Мисля, че изчаква благоприятен момент също като вас. Поддържаме връзка, доколкото е възможно, чрез Муто Шизука.