— Не е моя работа — заяви Шигеру, — но кой уреди този брак? Сама ли избрахте съпруга си?
— Не бях много съгласна, признавам. Не ми харесваше идеята да имам доведени деца, а и подобен тесен съюз с фамилията Ийда ме притесняваше. Но се оставих да ме убедят и първоначално не съжалявах — съпругът ми беше прекрасен човек… много интелигентен и ме подкрепяше във всичко.
Шигеру се опита да подмине внезапния пристъп на нещо, което наподобяваше ревност. Наоми продължи:
— Но децата му бяха съвсем различни, а и самата му благост означаваше, че не упражнява контрола, който им бе нужен. Дъщеря му се държеше така, все едно тя бе наследницата на Маруяма. Когато се роди собствената ми дъщеря, тя не скри гнева и разочарованието си, дори започна да настоява да бъде призната официално. Съпругът ми никога не бе оспорвал това, но просто действаше уклончиво. Здравето му взе да се влошава… когато се роди синът ни, малко се посъвзе, беше много щастлив… но това продължи само няколко седмици. Цяло лято не беше добре и накрая почина, преди синът ни да навърши месец, както смятаха — от тумор.
— Моите съболезнования — рече Шигеру.
— Не си бях давала сметка до каква степен ме е закрилял, преди да си отиде — продължи тя. — Оттогава ме атакуват от всички страни. Не възприемах заплахите насериозно, докато синът ми не се спомина. Нямах доказателства, че е отровен, но той умря така внезапно, след като винаги е бил толкова силен. Моите обвинения и подозрения бяха подминати — твърдяха, че съм обезумяла от скръб; появиха се мнения, че кланът не може да се управлява от жена — един мъж никога не можело да бъде толкова уязвим.
Той се взря в лицето й, осветено от трепкащата светлина на лампата. Следите от скръбта й бяха видими, но според него характерът й бе толкова устойчив, че никаква мъка не би могла да я тласне в бездната на лудостта. Възхищаваше й се неимоверно и му се искаше да й го каже, но се страхуваше да разкрие дълбочината на чувството, което все още не бе признал пред себе си. Почувства се неловко и заговори с кратки, отривисти изречения, които прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши. Прииска му се да й разкаже за своя сън с детето, за това колко го бе развълнувала със скритото си послание, но не желаеше да разкрива собствената си мъка, да не би да се размекне и тогава…
Резултатът от разговора им изглеждаше неубедителен и разочароващ — той не можеше да й предложи нищо по отношение на политическа или военна подкрепа; единственото, което ги обединяваше, бе желанието им да постигнат смъртта на Ийда.
Но пропастта между желание и действителност изглеждаше непреодолима. Единственото, което можеше да й обещае, бе мълчалива подкрепа — години на чакане и потайност. Едва ли си струваше да го изрази с думи. Накрая дори безцелният им разговор замря и те останаха да седят в тягостно мълчание. Навън вятърът виеше, люлееше покрива, запращаше дъжда в стените и навяваше студ през всички цепнатини.
— Предполагам, че ще можем да си пишем — рече накрая Шигеру и тя кимна в съгласие, но не каза нищо, само му пожела „лека нощ“.
Той й отвърна и отиде зад преградата, където почти през цялата нощ лежа, потръпвайки в тънката несъразмерна роба, потискайки мисълта, че тя лежи на по-малко от двайсет крачки от него и че го е повикала и с друго наум, след като понастоящем и двамата нямаха семейство.
Бе невъзможно да не й се възхищава — тя бе красива, интелигентна, смела и завладяна от дълбоки чувства — всичко, което трябваше да представлява една жена. Но бе говорила за своя съпруг с такава топлота — очевидно го бе обичала и все още скърбеше за него. От своя страна той не искаше да се обвързва с никоя жена, още по-малко пък с толкова високопоставена, която вече бе пожелана от най-големия му враг… и за която, вече го знаеше, никога нямаше да му позволят да се ожени.
Когато се събуди, дъждът бе спрял, макар че в ранната утрин небето бе все така облачно. Собствените му дрехи бяха още мокри, но той си ги сложи отново, оставяйки сгъната на пода взетата назаем роба. Сачие и Бунта бяха отишли в съседното село да купят храна за обратното пътуване, тъй като всички бързаха да се възползват от пролуката в лошото време.
Наоми покани Шигеру да остане, докато другите се върнат, за да може да си вземе храна за из път, но той бе загрижен да прекоси първия проход преди падането на нощта.
— Да ви оставя ли сама? — попита той.