Тя почти му се ядоса.
— Ако искате да си вървите, тръгвайте! Не съм в опасност, а дори и да бях, мога прекрасно да се защитавам сама — посочи меча до себе си и добави: — Освен това отвън има копия. Уверявам ви, че мога да се бия и с двете.
Сбогуваха се официално, с известно чувство на разочарование и от двете страни.
Едно напразно пътуване, помисли си той. И двамата сме безнадеждно слаби. Не виждаше как биха могли да си помогнат един на друг, при все това не можеше да си представи, че ще постигне нещо без нея. Тя бе единственият му съюзник.
Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-зле се чувстваше, че я бе оставил. Искаше да й каже повече; съжаляваше, че не е изразил благодарността си към нея за подкрепата, която му бе оказала срещу Ийда, за това, че разбира скръбта му, за пътуването, което бе предприела, за да го види. Можеха да минат месеци, преди да се срещнат отново… мисълта за това му се стори непоносима. Не бе вървял и два часа, когато дъждът започна отново, по-проливен от всякога. Пред перспективата да прекара нощта без подслон той си каза, че би било по-разумно да се върне и веднага щом пое обратно, настроението му се подобри. Вървеше бързо, често дори се втурваше да тича, без изобщо да забелязва дъжда, който плющеше отгоре му, мокрейки го до кости, а сърцето в гърдите му блъскаше от напрежение и очакване.
Веднага забеляза, че Сачие и конярят не се бяха върнали. Под навеса имаше само един кон — красивата кобила. Щом го видя да приближава, тя обърна глава и изцвили леко. Той прецапа през локвите и скочи върху дъсчения под на верандата.
Чу звука от меч, изтеглен от ножницата, и посегна към дръжката на Джато. Извика, без обаче да иска да назове нито нейното име, нито своето. Щом се озова пред храма, вратата вляво от него се плъзна встрани и тя прекрачи прага с меч в ръка. Един миг двамата се гледаха втренчено, без да изрекат нито дума. Под обичайно бялата й кожа бе избила руменина, а очите й блестяха от вълнение.
— Аз… се върнах — рече той.
— Не очаквах да си ти — тя погледна меча и го свали. — Целият си подгизнал.
— Да. Вали — той махна неопределено към дъжда отвън, който вече падаше като плътна завеса.
— Сачие и Бунта сигурно са останали в селото — изрече тя тихо. — Нека взема мокрите ти дрехи.
По пода около него вече се образуваха локви от водата, която се стичаше от подгизналите му одежди. Той свали меча от пояса си и го остави от вътрешната страна на вратата в застланата с рогозка стая. Тя сложи своя меч до неговия, после пристъпи към него с неподвижно лице и решителни движения. Той усети уханието на парфюма й, на косите й, а после и на дъха й. Тя застана съвсем близо до него и ръцете й се протегнаха към възела на пояса му. Тя го развърза внимателно и после вдигна поглед към лицето му, докато сваляше горната роба от раменете му. Ръцете й бръснаха студената кожа на врата му и той си представи птиче оперение. Тя го въведе в стаята, разхлаби собствения си пояс и го притегли върху пурпурните възглавници. Той си помисли: Не бива да го правя, но не беше в положение да избира, а после си каза: Всичко друго ми се отказва, това е нещо желано и аз ще го имам. Спомни си всичките си страхове по отношение на жените — тяхното непостоянство, слабостта им, но тя не го посрещна с безучастност или немощ, а му се отдаде и го пое, откликна на цялата му сила и нужда със собствените си мощ и власт. Под копринените й роби тялото й — слабо и мускулесто — желаеше неговото така, както неговото желаеше нейното, изпълвайки го с удивление и въодушевление.
Вкопчиха се един в друг като бегълци в безлюдния храм. Докато дъждът се лееше, бяха в безопасност; никой нямаше да дойде, преди да спре да вали. Бяха императори в дворец над облаците, в един свят извън времето, където всичко бе възможно.
Ето какво било да се влюбиш, помисли си той с известно удивление, без да е очаквал някога да го изпита, неизменно нащрек, за да се предпази, както го бе посъветвал баща му. Сега, осъзнаващ невъзможността да му се противопостави, той се засмя на глас. Тя бе обзета от същата веселост и стана игрива като дете — донесе чай и го сипа не като изискана дама, а като слугинче.
— Аз трябва да ти прислужвам — рече. — Ти си главата на своя клан, а аз съм лишен от право на власт. Аз съм нищо.
Тя поклати глава.
— Ти винаги ще бъдеш господарят на клана Отори. Но двамата можем да си прислужваме един на друг. Ето — тя мина на просторечие. — Вземи. Пий.