— Имаш късмета да учиш бой с меч при Шинген, а предпочиташ да губиш време в четене! — присмя му се Масаджи.
— Владетелят Ейджиро може да получи от мен тор за черниците и тиквите си — рече Тадао. — Но не и да разчита на мозъка ми.
— Неговите синове са не само земеделци, но и вещи воини — възрази Шигеру.
— Вещи! Държат лъка като мотика. Бият се като жени. Беше толкова лесно да ги победя! — заяви високомерно Тадао.
— Може би защото се упражняват със сестрите си — прибави с презрение Масаджи. — Ако всички Отори се бият като тях, заслужаваме да бъдем прегазени от Тохан.
Шигеру реши, че това е просто една необмислена реплика, и я остави без отговор. По-късно обаче си спомни за нея, когато стигнаха в Цувано и бяха посрещнати в крепостта от владетеля Китано — бащата на момчетата. Едва ли контрастът между двете фамилии би могъл да бъде по-голям. Тъй като бе родственик на главата на клана, Ейджиро притежаваше по-висок ранг от Китано, но Китано поддържаше малка крепост и също като бащата на Шигеру бе поверил управлението на именията на своите служители. Проявяваше страстен интерес към войната, към стратегиите за водене на битки, към подходящото обучение и възпитание на младите мъже.
Фамилията Китано водеше суров, войнишки живот. Храната им бе обикновена, жилищните помещения — неудобни, дюшеците — тънки. Въпреки сезона — беше в началото на лятото — вътре в крепостта бе мрачно, разположените в ниското стаи бяха влажни, а в горните бе жега и задух, особено в средата на деня.
Владетелят Китано се отнесе към Шигеру с цялата необходима почит, но момъкът долови, че отношението му е покровителствено, възгледите му — непреклонни и остарели. Синовете му, тъй открити и жизнени в Хаги и по време на пътуването, сега станаха мълчаливи и се обаждаха само колкото да се съгласят с баща си или да повторят някоя догма, научена от Ичиро или Ендо.
Владетелят Ирие почти не продума, пи съвсем малко, насочил внимание най-вече към Шигеру и неговите нужди. Присъстваше и още един гост — васал на Отори от южната част на Средната провинция. Казваше се Ногучи Масайоши. По време на разговора вечерта стана ясно, че Ногучи ще съпроводи синовете на Китано до Инуяма. Никой от двамата владетели не разкри повече за въпросния план, а момчетата не дадоха израз на изненадата си. В Хаги изобщо не бе станало дума за това и Шигеру бе сигурен, че баща му не е уведомен за подобни намерения.
— В Инуяма синовете ми ще овладеят изкуството на реалните военни действия — заяви Китано. — Ийда Садаму все по-убедително се налага като най-великия воин на своето поколение — той отпи от виното си и се втренчи в Ирие изпод гъстите си вежди. — Подобни знания могат да бъдат само от полза за целия клан.
— Предполагам, че владетелят Отори е уведомен — рече Ирие, макар и убеден в обратното.
— Изпратени са писма — отвърна Китано, а в гласа му се прокрадна неясна нотка.
Шигеру долови уклончивостта в тона му и реши, че не може да има доверие на Китано. И Ногучи Масайоши му се струваше подозрителен. Прехвърлил трийсетте, Ногучи бе най-големият син на един от васалите на фамилията Отори, чието разположено на юг владение включваше пристанището Хаги. Именно на юг Отори бяха най-уязвими — недостатъчно защитена от планините, южната област се намираше между владенията на обладаната от амбиции фамилия Ийда в Инуяма и плодородните земи на Сейшуу на запад. Щеше да е трудно за Китано да се противопостави на Тохан, ако синовете му са там. Възможно бе да ги вземат за заложници. Шигеру почувства, че го обзема гняв. В случай че не бе отявлен предател, този човек бе пълен глупак. Дали зависеше от него да забрани изрично подобно необмислено решение? Ако заявеше неодобрението си, а Китано откажеше да се подчини, това щеше да извади на светло противоречия, които щяха да доведат единствено до разединение и размирици в клана… може би дори до гражданска война. През целия си живот той бе заобиколен само с преданост — тя обуславяше непоклатимите устои на цялата класа на воините — членовете на клана Отори се гордееха с безпрекословната вярност, която обвързваше всички рангове един с друг и с главата на клана. Той си даваше сметка за слабостите на своя баща, но не бе осъзнал как гледат на тях мъже като Китано и Ногучи, които хранеха свои собствени амбиции.
Опита се да намери възможност да поговори с Ирие за своите опасения. Не беше лесно, тъй като бяха постоянно съпровождани или от Китано, или от неговите васали. Преди да се оттеглят, Шигеру изяви желание да се поразходи малко, да се наслади на нощния въздух и на нарастващата луна, затова покани Ирие да го придружи. Бяха отведени от крепостта до стените с бойници — огромни каменни зидове, които се издигаха от защитния ров, където сребърният диск на луната се отразяваше в черните неподвижни води. От време на време се разнасяше лек плисък, когато някоя риба се показваше на повърхността или към дъното се гмурваше воден плъх. На всеки ъгъл при зидовете, както и по моста, водещ от крепостта към града, бяха разположени охранителни постове, но около тях нямаше напрежение, тъй като от години Цувано живееше в мир, без заплаха от нападение или нашествие. Вялият разговор на стражите, спокойната нощ и луната над спящия град не успяха да уталожат страховете на Шигеру. Той надлежно изрази възхищението си от защитните зидове и луната, но нямаше възможност дискретно да поиска съвет от своя учител. Когато се прибраха в помещенията си, Шигеру нареди на слугите да ги оставят сами и прати Ирие да се увери, че никой не е останал отвън, за да подслушва — прислужници, слуги или стражи. Спомни си думите на баща си. В случай че Китано бе в тайна връзка с Тохан, не беше ли възможно да използва онези шпиони от Племето?