Сога Юро Сукенари бе чакал осемнайсет години да отмъсти за смъртта на баща си. Бяха минали само три от битката при Яегахара и смъртта на собствения му баща. Дали не се заблуждаваше, че ще има търпението да чака още петнайсет, понасяйки непрестанни унижения като днешните?
С новата луна настъпи и промяна във времето. Застудя и той чу как дъждът започва предпазливо да почуква по покрива. Помисли си за силата на водата — тя позволяваше да бъде вкарана в корито от камъни и пръст, но непрестанно разяждаше камъка и отмиваше пръстта. Потъна в сън, приспан от звука на дъжда, с последната мисъл, че ще бъде търпелив като водата.
Четирийсет и втора глава
Няколко седмици по-късно, точно преди началото на зимата, в един мразовит ден Шигеру се връщаше у дома, когато усети, че някой го следи. Обърна се веднъж и забеляза фигура с шапка и къса връхна дреха. Не беше възможно да прецени дали е мъж или жена, макар че човекът не беше висок на ръст. Ускори крачка, готов да посегне към меча си. Пътят под нозете му бе заледен и хлъзгав. Почти несъзнателно се огледа за някакъв отрязък земя, където в случай на нужда щеше да е по-устойчив, но когато се обърна отново, тайнственият непознат бе изчезнал. При все това не можеше да се освободи от чувството, че макар и невидим, преследвачът му продължава да е някъде наоколо, даже си въобрази, че чува съвсем леки стъпки и долавя нечий притаен дъх.
— Кенджи, ти ли си? — попита той, тъй като понякога Лисугера му правеше същите номера, но отговор не последва. Леденият вятър се усили, свечеряваше се.
Обърна се, за да продължи към дома си, и в този миг почувства, че някой го подминава, даже усети едва доловимо ухание на жена.
— Муто Шизука! — възкликна той. — Знам, че си ти. Покажи се!
Отново никакъв отговор. Той повтори, вече с раздразнение:
— Покажи се!
Иззад ъгъла се появиха двама мъже, които бутаха количка, пълна с кестени. Те се втренчиха в него слисани.
— Владетелю Шигеру! Какво има?
— Нищо — отвърна той. — Всичко е наред. Прибирам се у дома.
Ще решат, че съм откачил.
— Не просто Земеделеца, а Шантавия земеделец — измърмори той, стигайки до портата на майчината си къща, убеден, че двамата ще се отправят към най-близката странноприемница и ще почнат да го одумват.
Щом го видяха, кучетата се надигнаха и замахаха с опашки.
— Някой да е влизал? — викна той към стражите.
— Не, господарю — отвърна единият.
Чийо каза същото, когато излезе да го посрещне. Той обиколи всички стаи една по една, но вътре нямаше никой. При все това беше убеден, че продължава да усеща едва доловимия непознат мирис. Изкъпа се, хапна разсеяно, обзет от неловкото съзнание за собствената си уязвимост по отношение на Племето. В храната му можеше да има отрова; изневиделица можеше да изскочи кинжал; към окото му със свръхестествена сила можеха да бъдат изплюти остри игли; можеше да умре още преди да го е разбрал!
На влизане в къщата си беше свалил меча. Сега нареди на Чийо да му го донесе; сложи го на пода до себе си, а после, след като се нахрани, го мушна в пояса си и отиде в стаята, където обикновено вечер четеше и пишеше. Ичиро си беше легнал рано, тъй като страдаше от силна настинка. Чийо вече бе отнесла там два мангала с дървени въглища, но въздухът все още бе тъй студен, че можеше да види собствения си дъх.
И още нечий. Мъничко, едва доловимо облаче, на равнището на коленете.
— Муто — рече той и извади меча си.
Тя се появи от нищото — в един миг стаята бе празна, после въздухът затрептя и в следващия тя вече бе коленичила на пода пред него. Макар че бе виждал Кенджи да прави същото, пак се усети замаян, все едно самата реалност се бе изкривила. Пое дълбоко въздух.