— Или за да убиеш себе си — добави търговецът и виждайки удивлението в очите на децата, не се сдържа да разкраси казаното: — Воините смятат, че при определени обстоятелства е почтено да отнемат собствения си живот. Разпарят корема си с такъв меч!
— Това е страшен грях — рече тихо Сара, взе ръката на Марута и изписа върху дланта й знака на Скритите. — Дано ни закриля не само от смърт, но и от греха на убийството!
Мъжете шепнешком изразиха съгласието си, но Томасу рече:
— Ние няма как да убиваме. Нямаме врагове тук, нямаме и оръжия — после сякаш осъзна неодобрението на майка си. — И аз се моля да не ни се случва нито едното, нито другото — рече той сериозно.
Сара наля чай на всички и те привършиха вечерята с последна молитва за настъпването на царството на покоя. Търговецът даде на Мадарен куклата, а на Марута — няколко червени върви за косите й. Шимон помоли за игли и получи пет.
На следното утро, преди да тръгне, търговецът настоя да остави конопения плат.
— Нека жена ти ти ушие нова роба.
— Прекалено е скъп — възрази Шимон. — Ние сторихме толкова малко за вас.
— Много тежи — отвърна мъжът. — Ще ми спестите труда да го нося по-нататък. Признателен съм ви, а и нали сме другари по вяра, братя.
— Благодаря — рече Шимон и го пое с признателност. Никога не бе притежавал нещо толкова ценно. — Ще се върнете ли тук? Добре сте дошли при нас по всяко време.
— Ще се опитам да дойда, но ще е чак след месеци. Догодина, може би, или тази след нея.
— Накъде поемате сега? — попита Шимон.
— Смятах да се опитам да стигна до Хиноде, но мисля, че ще се откажа от този план. Искам идната година да съм на запад. Ако синът ти може да ми покаже обратния път до река Инугава, ще се опитам да стигна с кораб до Хофу преди настъпването на зимата.
— Из всичките три провинции ли пътувате?
— Бил съм навсякъде, дори в Хаги — търговецът вдигна коша и Шимон му помогна да го настани на гърба си.
— Дори не съм чувал за Хаги — призна той.
— Това е главният град на Отори, които бяха победени от Ийда по време на битката при Яегахара. Сигурно сте чули за нея!
— Да — отвърна Шимон. — Колко ужасни са борбите между клановете!
— Дано Той ни пази от тях — рече търговецът. Замълча за момент, после сякаш се отърси от мислите си. — Е, трябва да тръгвам. Благодаря още веднъж и се пазете.
Двамата мъже се огледаха за Томасу. Шимон забеляза със задоволство, че момчето вече се е хванало за работа да събира окапали листа, които щяха да разпилеят по празните ниви, побелели от слана. Точно се канеше да го извика, когато търговецът каза:
— Не прилича на теб. Роден син ли ти е?
— Да — чу се да отвръща Шимон и дори добави: — Прилича на бащата на жена ми — внезапно се обезпокои от любопитството и словоохотливостта на другия. — Аз ще ви покажа пътя — добави. Обзе го страх, че ако Томасу тръгне с търговеца, може повече да не се върне.
Четирийсет и четвърта глава
След като дъщеря й Марико навърши седем години и бе изпратена в Инуяма като заложница, Маруяма Наоми пътуваше два пъти годишно до града на Ийда Садаму, понастоящем обявен за столица на Трите провинции. Случваше се, когато времето бе спокойно, тя да превъзмогне своя страх от морето и да пътува с кораб от Хофу; по-често поемаше по пътя през Ямагата и често спираше там за няколко дни, за да посети храма Тераяма, след което продължаваше по междуградския път до Инуяма. Яздеше на кон през собственото си владение до западната граница на Средната провинция, но оттам нататък пътуваше в паланкин, като внимаваше да се представя за крехка жена, неспособна да бъде заплаха за военачалника, който сега държеше дъщеря й и би я използвал по всякакъв начин, за да се сдобие с нейното владение и да установи контрол над запада. Ийда въоръжаваше и подготвяше все повече воини, като принуждаваше по-малките фамилии да преминат под негова власт или просто ги унищожаваше. Повечето от тях се подчиняваха, но с неохота; сред воини и земеделци срещу Ийда избухваха въстания, които предизвикваха още повече насилие и гонения и опасенията на Сейшуу нарастваха, че той ще завземе със сила онова, което няма как да получи чрез брак.
Ийда бе решил, че трябва винаги да я посреща лично при идванията й в Инуяма, да я обгражда с изключително внимание, да я обсипва с дарове, ласкателства и възхвали. Тя намираше ухажванията му за безвкусни, но не можеше да ги избегне, без да го засегне. Всеки път, когато виждаше своята дъщеря Марико, момичето бе пораснало. Приличаше на баща си и макар че не можеше да се нарече красива, притежаваше неговите благост и интелигентност и правеше всичко по силите си, за да спести на майка си болката. В присъствието на други хора изглеждаше примирена със съдбата си, но когато оставаше сама, плачеше беззвучно, полагаше усилия да владее чувствата си и молеше майка си за прошка. Тъгуваше за Маруяма, за по-мекия климат и за свободата, която бе познала в детството си. В Инуяма, макар че господарката Ийда се отнасяше мило с нея, също като останалите жени, тя живееше в женското крило и в неизменен страх от внезапните гневни изблици на военачалника и от грубостта на неговите васали.