— Сега трябва да отида при моята Тасе и да й съобщя радостната вест — рече Такеши. — Тя ще е много щастлива да отидем заедно в Ямагата. Отдавна иска да ме запознае със семейството си. А с теб ще се срещнем при Леговището на човекоядеца.
Шигеру искаше да тръгне незабавно, но докато се занимаваше с необходимите за пътуването приготовления, майка му се оплака, че не се чувства добре. Летните горещини често й влияеха и той не се разтревожи особено. Но после Чийо му каза, че наоколо върлувала опасна треска и че в Хаги вече имало множество смъртни случаи.
— Хората си отиват за няма и два дни — рече тя, обзета от лошо предчувствие. — Сутринта са си добре, вечерта изгарят в треска и до следващото утро вече са издъхнали.
Тя го подкани да тръгне незабавно, за да се предпази от зараза.
— Брат ми вече замина. Не мога да оставя майка ни да умре, без нито един от синовете й да е наблизо — отвърна той, изпълнен с тревога за нея и притеснен, че болестта й ще го забави.
— Да проводя ли вест на господаря Такеши? — попита Чийо.
— Предупреди го да не се връща — нареди Шигеру. — Няма смисъл да се излага на опасност от зараза.
Същата нощ двама от слугите в къщата починаха, а на следното утро прислужницата на майка му ги последва в отвъдното. Когато Шигеру влезе в стаята на майка си, видя, че и тя си отива. Щом й заговори, тя отвори очи и той дори си помисли, че може да му отвърне; майка му се намръщи леко, а после прошепна:
— Кажи на Такеши… — но не можа да довърши.
Два дни по-късно се спомина. Ден след това той усети, че гибелта се спуска и над него — връхлетя го жестоко главоболие, не можеше да хапне нищо.
Докато стане време за погребението на майка му, Шигеру вече беше в несвяст, изгаряше от треска, измъчван от ужасни халюцинации, които ставаха още по-непоносими заради притеснението му, че закъснява и Такеши ще отиде при Леговището на човекоядеца, а Шигеру няма да е там.
Чийо почти не се отделяше от леглото му, грижеше се за него както в детските му години. Понякога на прага идваха свещеници и редяха песнопения. Чийо палеше тамян и вареше горчиви настойки, прати да повикат една баячка и не спираше да реди заклинания. Когато започна да се съвзема, той си спомни риданията й до леглото си, сълзите й, които сякаш не секнаха през цялата нощ, докато двамата бяха сами в борбата със смъртта и всички условности помежду им бяха изчезнали.
— Не биваше да плачеш толкова много — рече й той. — Заклинанията ти подействаха. Оздравях — беше се почувствал достатъчно добре, за да се изкъпе, и седеше в лека памучна роба, тъй като все още беше много горещо, на верандата, докато стаята на горния етаж, където бе прекарал толкова дни в борба с болестта, се почистваше и проветряваше.
Чийо беше донесла чай и плодове; радваше се, че той вече е добре, но очите й все още бяха зачервени и подпухнали. Погледна го и не можа да се сдържи. Той осъзна, че скръбта й е за нещо друго, и усети, че го пронизва страх.
— Какво се е случило?
— Прощавай… — гласът й секна и тя избухна в ридания. — Ще ти пратя Ичиро.
Шигеру зачака своя някогашен учител с нарастващ страх. Изражението му не го успокои — и той като Чийо бе съсипан от скръб. Но гласът му бе твърд, а той самият говореше с обичайното за него самообладание, без да се опитва да отклони удара или да го смекчи.
— Господарят Такеши е мъртъв. Пристигна писмо от Мацуда Шинген. Умрял е в Ямагата и е погребан в Тераяма.
През ума на Шигеру мина абсурдната мисъл: Значи не ме чака. Няма защо да се притеснявам. После вече не чуваше нищо, единствено шума на реката под градината. Имаше чувството, че водите й все повече се надигат и го обгръщат. Все пак беше загубил Такеши в мътните й дълбини. Сега единственото, което искаше, бе тези води да го погълнат и да го задушат. Чу дрезгави ридания и осъзна, че са неговите собствени, а в гърлото и гърдите си усети непоносима болка.
— От треската ли? Не му се е разминало?
Защо точно сега, когато вече се канеха да действат заедно? Защо тази напаст не бе взела него вместо брат му? Видя Такеши на гърба на Раку да препуска през ливадата, възторженото му изражение, когато спечели надбягването, сияещото му лице, преливащо от жизненост, вълнението, с което говореше за онова момиче — Тасе.
— Опасявам се, че не е това — рече Ичиро мрачно. — Никой не знае какво се е случило. Мацуда казва, че по тялото му имало множество рани.