— Бил е убит? — Шигеру почувства острието на меча в собствената си плът. — В Ямагата? Някой знаел ли е кой е? Предложено ли е обезщетение?
— Повярвай ми, опитах се да установя — рече Ичиро. — Но и да знае, никой не казва.
— Чичовците ми вероятно са уведомени. Каква беше реакцията им? Поискали ли са извинения, обяснения?
— Изразяват своите съболезнования — отвърна Ичиро. — Изпратиха писма.
— Трябва да отида при тях — Шигеру се опита да стане, но установи, че тялото му отказва да се подчинява. Трепереше така, все едно треската го бе връхлетяла повторно.
— Още не си добре — рече Ичиро с необичайна нежност. — Не се изправяй срещу тях сега. Изчакай няколко дни, докато се оправиш и възвърнеш самообладанието си.
Шигеру знаеше, че Ичиро е прав, но болката от чакането, след като не знаеше как е умрял Такеши, нито какъв ще бъде отговорът на клана Отори, за него бе непоносима. Дните на скръб и траур се точеха мъчително. Той не можеше да проумее тази жестокост на съдбата, която го бе дарила с племенник, а му бе отнела любимия брат.
Ако някой знае, това ще е Кенджи, помисли си той и писа на своя приятел, след което изпрати писмото по Муто Юзуру. Опита се да лекува скръбта с ярост. Ако чичовците му не направеха нищо, щеше да се наложи той самият да отмъсти за смъртта на своя брат и да накаже неговите убийци и техния господар. Но липсата на всякаква информация го парализираше, не му позволяваше да действа. Копнееше дните на треската да се върнат, защото колкото и да бяха мъчителни, те бяха по-поносими от тази ужасна, безсилна скръб. Смяташе, че отчаянието не му е присъщо, но сега неговият мрак застрашаваше да го погълне. Когато заспиваше, сънуваше Такеши като дете в реката. Гмурваше се многократно, но бледите крайници на брат му се изплъзваха от ръцете му и тялото му изчезваше, отнесено от течението.
Когато беше буден, не можеше да повярва, че Такеши е мъртъв. Чуваше стъпките му, гласа му, виждаше силуета му навсякъде. Такеши сякаш бе въплътен във всеки предмет в тази къща, във всяка вещ. Беше седял там, беше пил от онази купичка, беше си играл с това сламено конче като дете. Всеки ъгъл от градината пазеше следите му, както и улицата, речният бряг, целият град.
Търсейки някаква дейност, която да го разсее, той си помисли, че е добре да провери конете, след като Такеши вече го нямаше, за да се грижи за тях, и завари Мори Хироки, който се бе заел да ги наглежда. Те си пасяха невъзмутимо. Шигеру с облекчение видя сивия кон с черна грива и опашка — Раку, който винаги щеше да му напомня за брат му, както и черния кон от същата кобила като неговия собствен — Кю.
— Къде е дорестият? — попита той Хироки.
— Такеши го взе — отвърна момчето. — Пошегува се, че Раку твърде много се познавал, а Кури бил по-добро прикритие.
— Значи повече няма да го видим — рече Шигеру. — И да е оцелял, някой вече го е откраднал.
— Жалко. Такъв умен кон! А и Такеши го беше научил на много неща! — без да откъсва поглед от конете, Хироки добави: — Смъртта му е ужасна загуба.
— Толкова много от нас вече ги няма — рече Шигеру. Толкова много от момчетата, които бяха участвали в битките с камъни.
Две седмици по-късно, когато бе започнал да възвръща физическите си сили, пристигна Чийо и каза, че е дошъл пратеник от Ямагата.
— Казах му да ми даде писмото, но той твърди, че ще го връчи единствено на вас. Рекох му, че владетелят Отори не приема коняри, но той не иска да си тръгне.
— Каза ли си името?
— Курода или нещо подобно.
— Прати ми го — рече Шигеру. — Донеси вино и се погрижи никой да не ни безпокои.
Мъжът влезе в стаята, коленичи пред него и го поздрави. Гласът му бе на неук човек, диалектът — този на Ямагата. Чийо бе права — той имаше вид на коняр, може би на бивш войник пешак, с белег от някогашна рана над китката на лявата ръка, но Шигеру знаеше, че е от Племето, знаеше, че под дрехите си има татуировки в стила на Курода, както му бе обяснила Шизука, без съмнение умееше да става невидим и да се превъплъщава до неузнаваемост.
— Муто Кенджи ви праща поздрави — рече Курода. — Написал ви е писмо — той измъкна от пазвата си един свитък и му го подаде. Шигеру го разгърна и позна печата — старовремския начин, по който се изписваше „лисугер“.
— Предаде ми и всичко, което бе успял да установи. От своя страна аз също вече разполагах с някои подробности — добави Курода с непроницаемо изражение и безизразен глас. — Щом свършите да четете, можете да ми зададете въпроси.