Монасите вървяха безмълвно. Той остана насаме с мислите си — смесица от очаквания на този етап от живота му и опасения заради убеждението, че обучението и дисциплината ще бъдат неимоверно строги, със страх, че ще му е твърде трудно, че ще разочарова близките си или ще се провали, и ясното съзнание — даже прекалено ясно може би — за това кой е, тъй като не желаеше да опозори баща си и собственото си име. Нямаше намерение да споделя с никого тези свои опасения, но когато премина през портите на храма, където Мацуда го очакваше в първия вътрешен двор, почувства, че пронизващият поглед на възрастния човек може да проникне в гърдите му и да прочете записаното в сърцето му.
— Добре дошъл, владетелю Шигеру. Считам за голяма чест решението на баща ти да те повери на моите грижи. Ще те отведа да се запознаеш с нашия игумен и да ти покажа стаята.
Щом изуха сандалите си и стъпиха върху дъските на манастирския под, Мацуда добави:
— Извън заниманията си с мен ще водиш живот на послушник. Затова ще ядеш и ще спиш с монасите, ще бъдеш заедно с тях в молитва и медитация. Докато си тук, няма да се ползваш с никакви привилегии. Ако ще се обучаваш на самоусъвършенстване, колкото по-смирен е духът ти, толкова по-добре.
Шигеру не отвърна нищо, тъй като не бе особено сигурен как тази смиреност щеше да се съчетае със съзнанието за положението му на наследник. Не беше свикнал да мисли за другите като за по-висши или дори за равни нему. Идеята за собствения му ранг му бе внушавана по всякакви явни и скрити начини още от раждането му. Надяваше се, че не е високомерен, но знаеше със сигурност, че смиреността му е чужда.
Минаха покрай главната зала, където около златистите фигури на Просветления горяха лампи. Въздухът бе наситен с мирис на тамян. Шигеру усети присъствието на множество обгърнати от сумрака монаси; почувства силата на тяхната вглъбеност и нещо в него се надигна в ответ, сякаш духът му бе докоснат и събуден.
— Да, баща ти е преценил правилно. Ти си готов — рече глухо Мацуда и Шигеру усети как страховете му се разсейват.
Игуменът бе дребен и съсухрен — Шигеру не бе виждал толкова стар човек. Вероятно бе поне на осемдесет. Смяташе се, че мъжете постигат зрялост на шестнайсет, жените на петнайсет, възрастта между двайсет и пет и трийсет се считаше за разцвета на живота, четирийсетте вече клоняха към старостта. Малцина доживяваха до шейсет. Мацуда сигурно наближаваше петдесетте, приличаше му на връстник на баща му — и до игумена изглеждаше като млад човек.
Старецът се подпираше на страничните пречки, но все още седеше изправен, с подвити под себе си нозе. Също като Мацуда бе облечен в обикновена монашеска роба, изтъкана от лен и боядисана в кафяво. Главата му бе обръсната. На врата си носеше наниз от молитвени зърна, от който висеше сребърен амулет, гравиран със странни фигури, а в него бе поставена молитва, написана в далечен храм на голямата земя — може би в самата Тенджику10. Шигеру се поклони доземи пред него, опирайки чело в пода. Старецът не продума, но въздъхна дълбоко.
— Седни — нареди му полугласно Мацуда. — Негово преосвещенство иска да види лицето ти.
Шигеру се надигна, предпазливо свел поглед, докато очите на другия го изучаваха внимателно. Старецът остана все така безмълвен. Шигеру вдигна поглед и го видя да кима два пъти. После очите бавно се затвориха.
Мацуда докосна Шигеру по рамото и двамата отново опряха чела в пода. Странно благоухание лъхаше откъм възрастния човек — не възкиселият мирис на старост, както можеше да се очаква, а сладък наситен аромат, навеждащ на мисълта за вечен живот. При все това старецът изглеждаше само на дъх разстояние от смъртта.
След като излязоха навън, Мацуда го потвърди.
— Негово преосвещенство скоро ще ни напусне. Той очакваше твоето пристигане. Искаше да даде съвети за обучението ти. Щом това стане, ще бъде свободен да си тръгне.
— Той говори ли някога? — попита Шигеру.
— Вече твърде рядко, но онези от нас, които му служат от дълги години, могат да го разбират и без думи.
— Предполагам, че на негово място игумен ще стане господарят Мацуда?