— Ако храмът и кланът го пожелаят, аз не мога да откажа — отвърна Мацуда. — Но засега съм смирен монах, един от мнозината тук, без да се различавам от тях по нищо, освен по честта да бъда твой учител — докато изричаше това, лицето му се озари от лъчезарна усмивка. — Очаквам го с нетърпение! Ето тук ще спиш.
Стаята бе голяма и празна, тънките рогозки, върху които спяха монасите, бяха грижливо навити и прибрани в шкафове зад плъзгащи се врати. На пода лежаха купчина дрехи.
— Вещите ти ще бъдат прибрани — рече Мацуда.
Шигеру бе облякъл най-официалните си одежди в чест на игумена и на храма. Сега съблече копринената си роба в сливов цвят с втъкани по-тъмни нюанси на мораво, с чаплата на Отори, извезана в сребристо на гърба, и тя бе сгъната грижливо и прибрана заедно с другите му дрехи. Вместо нея Шигеру облече обикновена кафява роба, подобно на останалите монаси, така че между тях вече нямаше разлика, ако не се смяташе необръснатата му глава. Чист, макар и поизносен, платът бе груб, твърде различен от коприната, която бе свикнал да носи, драскаше кожата му и излъчваше необичаен мирис.
В небето изтрещя гръмотевица и няколко мига по-късно плисна дъжд, който заплющя по покривите и се струйна от дълбоките стрехи.
Девета глава
Дъждът продължи да вали без прекъсване цяла седмица. Всеки ден Шигеру очакваше занятията му с Мацуда да започнат, но повече не видя по-възрастния мъж, а и останалите не му говореха, ако не се смятаха разясненията за ученията на Просветления, които получаваше заедно с останалите послушници. Монасите ставаха в полунощ, припяваха молитви и медитираха до зори, изяждаха закуската си, която се състоеше от малко варен ориз, примесен с ечемик, и се захващаха с обичайните ежедневни задължения в храма — метене, миене, поддържане на градините и зеленчуковите лехи — макар че тези дейности на открито сега бяха осуетени от дъжда. Послушниците прекарваха три часа в учене — четяха свещени текстове и слушаха разясненията на своите учители. Хапваха отново в началото на часа на коня11, после се връщаха в главното помещение на храма да се молят и да медитират.
По-късно следобед изпълняваха упражнения, предназначени да ги подготвят за овладяване на жизнената сила и да направят тялото и крайниците им силни и гъвкави. Тези упражнения, осъзна Шигеру, наподобяваха игра с меч — имаше прилика в позата, в характера на движенията, макар че бързината бе различна. Но момчетата нито веднъж не взеха меч в ръка. По-възрастните тренираха с дървени мечове, а тракането на тоягите и внезапните им викове разсичаха тишината в храма и стряскаха гълъбите, които отлитаха подплашени.
Шигеру дочу един от послушниците да шепне, че някой ден и на тях ще им позволят да използват тояги, и се улови, че мечтае за този миг. Изпълняваше упражненията старателно като всички останали, но не разбираше по какъв начин допринасят за усъвършенстването на онова, което смяташе, че вече знае. Когато физическите занятия приключваха, хапваха отново — зеленчуци и малко супа — а после се оттегляха по здрач да поспят няколко часа до полунощ.
Останалите момчета, на възраст от единайсет години нагоре, изглежда, го боготворяха. Понякога си шепнеха едно на друго, рискувайки да бъдат порицани от своите учители със строги лица, но никой не разговаряше с него. Техните глави вече бяха обръснати — ако не избягаха, както правеха някои послушници, храмът щеше да стане техен дом до края на живота им. А къде можеха да отидат бегълците? Трудно щяха да се върнат при семействата си, тъй като постъпката им щеше да означава позор и безчестие за тях. А и, откъснати от роднини и от своя клан, едва ли можеха да се предоставят в служба на друг. В най-добрия случай щяха да останат без господари, а в най-лошия — да се превърнат в разбойници или просяци. Момчетата изглеждаха напълно удовлетворени от своята съдба; те учеха усилено и не се оплакваха. Някои от тях се сприятеляваха с по-възрастните монаси, вършеха им дребни услуги, вероятно споделяха ложето им и със сигурност изграждаха връзки на обич и преданост.
Шигеру се питаше как понасяха да живеят без жени. Той не си бе давал сметка колко време бе прекарвал да съзерцава момичетата в крепостта Хаги, неизменно усещайки тяхното безмълвно присъствие, тихите им стъпки, уханието им, когато коленичеха с подноси храна, купички с чай, стъкленици с вино, всеки път предлагащи нещо. После мислите му се отплесваха към момичето, което му се бе предложило, до степен, в която вече почваше да си мисли, че ще обезумее от копнеж по нея. През нощта спеше лошо, несвикнал със строгите правила и вечно гладен. Липсваше му и Кийошиге, а и се тревожеше за Такеши — как щеше да предпази брат си да не се погуби, ако не е край него?