Отново изтрещя гръмотевица, този път по-близо. Въздухът бе наситен с напрежение подобно на светкавица.
През следващите няколко седмици с всеки изминал ден атаките на Мацуда ставаха все по-мощни. Той владееше тоягата до съвършенство и затова Шигеру не се боеше, че може да бъде наранен, но вече бе понесъл достатъчно леки удари и се бе сдобил с достатъчно синини, за да приема всяка схватка напълно сериозно. Този ден учителят му изглеждаше още по-свиреп. Двойно по-силна, поредната му атака изтика Шигеру до ръба на тренировъчния терен. Той чувстваше, че учителят му търси у него нещо повече, предизвиквайки го до краен предел, за да достигне до някаква още несъбудена мощ. Усети как в гърдите му се надига гняв — страничен удар по врата бе причинил болезнено парене. От безпощадното слънце го болеше глава, целият бе в пот, която се стичаше по челото му и смъдеше в очите му.
Третата схватка бе още по-яростна. До този момент Шигеру бе смятал, че Мацуда никога няма да го нарани, но сега изведнъж враждебността на възрастния човек му се стори съвсем реална. Тя разклати увереността му повече отвсякога. Доверието, което имаше в своя учител, се разколеба, предходни дребни опасения се навързаха в една цялостна картина. Той възнамерява да ме убие, помисли си Шигеру. Каза, че ще ходи в Инуяма, явно е в съглашателство с Ийда. Ще ме убие тук уж случайно и ще се присъедини към Китано и Ногучи в тяхното предателство. Отори ще бъдат свалени от власт, а Средната провинция — безвъзвратно загубена.
В гърдите му изригна непозната ярост, тъй силна, че заличи всичко в съзнанието му. А в празнотата нахлу силата, която дори не подозираше, че притежава, не и до момента, в който осъзна, че се сражава за живота си и за всичко, което му е скъпо.
Цялата почит към Мацуда се изпари — ако бе изпитвал някакво благоговение към стареца, сега от него не остана и следа. Хвърли се в устремна атака. Мацуда парира първия удар, но вложената сила наруши леко равновесието му. Той я преобразува във финт, за да възстанови стабилността си, но в този момент Шигеру заобиколи така, че учителят му се озова на стръмния склон и слънцето блесна в очите му. Спомни си за мощта на света и съзря начин, по който да я използва. Нанесе удара си с цялата сила и бързина, на която бе способен, възползвайки се от разкрилата се в защитата на Мацуда пролука, при което го уцели отстрани в главата с трясък, наподобяващ гръмотевица.
Възрастният мъж изстена неволно и се олюля. Шигеру хвърли тоягата, отвратен от онова, което бе сторил.
— Учителю!
Мацуда отвърна:
— Добре съм, не се тревожи — после лицето му пребледня. По челото му изби пот. — Май е по-добре да седна.
Шигеру му помогна да стигне до верандата и да се настани на сянка, после донесе завивки, върху които да легне, и вода, за да промие удареното място, което вече бе подуто и мораво.
— Не бива да заспивам — измърмори Мацуда. — Не ме оставяй да заспя! — след което тутакси затвори очи и захърка.
Шигеру го разтърси.
— Учителю, събудете се! Не заспивайте! — но не успя да го събуди.
Ще умре! Аз го убих! Първата му мисъл бе да доведе помощ. Монасите бяха тръгнали преди час… но може би ако тича… и вика… щяха да го чуят и да се върнат. Те щяха да знаят какво да сторят. Но редно ли беше да остави Мацуда сам? Трябваше да решава незабавно, а да предприеме каквото и да било, му изглеждаше за предпочитане пред това да бездейства. Обърна възрастния човек на една страна, тикна купчина дрехи под главата му и го покри с плътната завивка. Напълни чаша с вода от потока, навлажни устните на Мацуда и я остави до него.
После се втурна надолу по планинската пътека, като викаше.
— Хей! Чувате ли ме? Върнете се! Върнете се!
Беше тичал близо три километра, когато си даде сметка, че е безполезно. Монасите имаха твърде голяма преднина, никога нямаше да ги настигне. Слънцето проблесна в един последен ослепителен изблик, след което бе погълнато от буреносните облаци. Светкавица за миг разсече небето и после целият свят сякаш потъна в мрак. Изтрещя гръмотевица и почти незабавно рукна дъжд.
За броени мигове се измокри до кости. Точно както бе казал Мацуда, бурята се развилня преди пладне. Шигеру се притесни още повече, задето бе оставил стареца. Почувства, че трябва да се върне при него. Но когато се обърна, за да поеме обратно, вече изобщо не бе толкова сигурен къде се намира — дъждът му пречеше да се ориентира и трябваше да минат няколко мига, докато си даде сметка, че в своя сляп устрем по склона бе свърнал в погрешна посока. Опита се да следва собствените си стъпки, но пътеката, по която се бе спуснал, вече бе наводнена, а без някакъв знак, който да го ориентира, изобщо не бе сигурен накъде да върви.