Дъждът се стичаше от стрехите на колибата, биеше по земята под тях и потичаше на кални ручеи към вира. Мацуда лежеше на една страна, точно както го бе оставил, и все още спеше, но вече без да хърка.
Шигеру коленичи до него — завивките бяха подгизнали и кожата на възрастния човек бе станала лепкава.
— Учителю! Господарю Мацуда! — той го разтърси леко.
За негово облекчение клепачите на Мацуда трепнаха, но той не се събуди. Настъпи лека промяна в ритъма на дъжда и водачът на Шигеру изникна на верандата. Той също коленичи и докосна шията на възрастния човек, търсейки пулса му.
— Какво стана?
— Ударих го, докато тренирахме. Той ме обучава на бой с меч.
— Ти си ударил Мацуда? Що за послушник си? Приличаш ми на някой от Отори.
— Аз съм Отори Шигеру, пратен съм в Тераяма за година, това е част от моето обучение.
— Владетелю Шигеру, за мен е чест да те срещна — рече мъжът, а в гласа му прозвуча скрита ирония.
Той не спомена собственото си име. Отново се приведе над Мацуда, повдигна клепачите му и се взря в очите му. После внимателно опипа натъртеното място на слепоочието.
— Не мисля, че си му счупил черепа. Просто от удара ти е изпаднал в несвяст. Скоро ще дойде на себе си. Имам тук някои билки… върбина, върбова кора и разни други неща. Направи му чай от тях — ще уталожи болката и виенето на свят. Не се отделяй от него. Опасността не е толкова от удара, колкото от възможността да се задави и после да се задуши. — Той извади малка торбичка и я подаде на Шигеру.
— Благодаря — рече Шигеру. — Много съм ти признателен. Ела при мен, когато се върна в Хаги, и ще бъдеш възнаграден.
Гласът му заглъхна и той се почувства глупаво, защото какво възнаграждение можеше да предложи на лисичи дух? При все това, когато мъжът стоеше пред него, изглеждаше съвсем истински и обикновен.
— Може някой ден да дойда в Хаги.
— Винаги си добре дошъл. Кажи ми името си.
— Имам много имена. Понякога хората ме наричат Лисугера — той се засмя на изражението на Шигеру. — Погрижи се за своя учител — поклони се ниско и завърши: — Владетелю Отори — с тон едновременно почтителен и присмехулен. После изчезна.
Шигеру пренесе Мацуда в колибата и го положи на постелката, разпали огъня и донесе прясна вода. Беше мокър до кости. Съблече дрехите си, за да ги изсуши, и седна край огъня, докато водата заври. Не беше студено, а когато в късния следобед дъждът намаля, горещината се завърна, даже още по-знойна от преди.
Привечер Мацуда се размърда. Изглежда, изпитваше болка. Шигеру бързо приготви настойката и помогна на стареца да се надигне и да я изпие. Мацуда не каза нищо, но потупа ръката на Шигеру, сякаш да го успокои. После легна отново. Билките подействаха бързо. Старецът спа дълбоко и спокойно до зазоряване.
Шигеру дремна малко, но повечето време остана буден, размишлявайки над странните събития от изминалия ден. Вече не смяташе, че непознатият е свръхестествено същество. Сега, когато можеше да мисли по-спокойно, му стана ясно кой би могъл да бъде странният му помощник — само член на Племето. Беше изчезвал и изниквал отново точно както бе описал баща му, разказвайки за жената, в която се бе влюбил. Какво удивително умение, колко полезно би било да го притежаваш; ненапразно военачалници, подобно на фамилията Ийда, използваха такива мъже за шпиони. Колко уязвим изглеждаше собственият му клан! Каква защита би могла да съществува срещу подобни способности? Неочакваната среща бе разпалила любопитството му да научи повече за тях, да открие как би могъл да предпази себе си и хората си от Племето… и дори как да ги използва за собствена изгода.
Избягваше да мисли за най-странното от всичко случило се през този ден — как той, послушникът, бе победил в схватка своя учител; бе обезвредил Мацуда Шинген. Изглеждаше още по-невероятно от мъжа, който можеше да става невидим.
Горещината намаля, излезе лек вятър и птиците възвестиха зората. Шигеру седна с кръстосани крака и започна сутрешната медитация. Когато отвори очи, беше съвсем светло, а Мацуда се беше събудил.
— Имам нужда да се облекча — рече старецът. — Помогни ми да изляза.
Вървеше малко неуверено, като се олюляваше, но иначе изглеждаше добре. След като свърши, отиде до извора и изплакна уста.
— Главата боли ли ви? — попита Шигеру, докато му помагаше да се прибере обратно в колибата.