Баща му прекъсна мислите му:
— Владетелю Шигеру, ти беше най-пряко засегнат от тези нещастни събития. Какво според теб би било справедливото и заслужено наказание за виновниците?
За първи път от него се искаше да говори по време на аудиенция, макар че бе присъствал на не една.
— Убеден съм, че чичовците ми се ръководят единствено от предаността към моя баща — отвърна той и се поклони дълбоко. После вдигна глава, изпъна рамене и продължи: — Но смятам, че преценката на владетеля Отори е правилна. Владетелят Мори не бива да отнема своя живот — по-скоро трябва да продължи да служи на клана, който има голяма полза от неговата отдаденост и от уменията му. Той е загубил най-големия си син, с което вече е наказан от небесата. Нека предложи обезщетение, като поднесе един от по-малките си синове на божеството на реката, пращайки го да служи в светилището, или като дари коне на светата обител.
Шоичи заяви:
— Владетелят Шигеру проявява мъдрост, несвойствена за годините му. Не мисля обаче, че това има нещо общо с оскърблението, нанесено на семейството.
— Оскърблението не беше чак толкова голямо — отвърна Шигеру. — Представляваше злополука по време на момчешка игра. Участваха синове и от други фамилии. Ще се търси ли отговорност и от техните бащи?
Въпросните бащи до един присъстваха в залата — Ендо, Мийоши, Мори и неговият собствен… Нещо възпламени в гърдите му гняв и той избухна:
— Не бива да убиваме собствените си хора! Враговете ни са достатъчно петимни да го сторят.
Доводът му прозвуча безнадеждно по детски дори в собствените му уши и той млъкна. Стори му се, че зърна презрение върху изражението на Масахиро. Владетелят Отори заяви:
— Съгласен съм с преценката на моя син. Ще стане така, както той предлага. С едно допълнение — Мори, доколкото знам, имаш двама оцелели синове. Нека по-малкият отиде в светилището, а по-големия прати тук. Ще започне служба при Шигеру и ще бъде обучаван заедно с него.
— Честта е твърде голяма — понечи да възрази Мори, но Шигемори вдигна ръка:
— Това е окончателното ми решение.
Шигеру си даде сметка за скритото раздразнение на чичовците си, предизвикано от решението на баща му, и бе озадачен. Те се ползваха с всичките преимущества на ранга и богатството си и въпреки това не бяха удовлетворени. Пожелаха смъртта на Мори не заради честта, а по свои лични и твърде непристойни причини — алчност, жестокост, завист. Той не се чувстваше способен да изрече това пред баща си или пред главните васали — струваше му се твърде непочтено по отношение на сплотеността на семейството — но от този ден нататък ги наблюдаваше внимателно, макар и скришом, загубил всякакво доверие в тях.
Четвърта глава
Мори Кийошиге стана най-довереният му приближен. Докато по-малкият му брат хлипаше при рибния яз, той бе изтичал до дома си, за да доведе помощ. Не бе плакал нито тогава, нито по-късно — за него се говореше, че никога не е отронвал нито сълза. Майка му се бе подготвила за смъртта на своя съпруг и за унищожението на семейството. Когато Юсуке се бе върнал у дома жив и здрав, с вестта, че Кийошиге трябва да отиде в крепостта, тя се разрида от облекчение и радост.
Кийошиге бе дребен на ръст, но вече твърде силен за възрастта си. Също като баща си бе влюбен в конете. Самоувереността му граничеше с нахаканост и веднъж преодолял срамежливостта си, той се държеше с Шигеру по същия начин, по който се бе държал с Юта — спореше с него, дразнеше го, понякога дори се спречкваше с него. Учителите му го намираха за необуздаем — Ичиро например смяташе, че момчето поставя търпението му на непосилно изпитание — но с неизменно доброто си настроение, със своята веселост, смелост и уменията си на ездач, Кийошиге печелеше обичта на по-възрастните, равна по сила на раздразнението, с което ги изпълваше, а предаността му към Шигеру бе съвършена.