Не бях изминал повече от пет крачки, когато някаква ръка ме потупа по гърба. Приготвих се за скованата усмивка, с която посрещах неловките поздравления, които вече ми отправяха. Каква полза да организираш тържествена вечеря, за да обявиш нещо, което очевидно вече всички знаят, помислих си кисело.
Извърнах се и се озовах лице в лице с господин Картрайт. Тутакси изобразих нещо, което се надявах да прилича на вълнение.
— Стефан, момчето ми! И това ако не е почетният гост на вечерта! — възкликна господин Картрайт, предлагайки ми чаша с уиски.
— Сър, благодаря ви, че ми позволихте удоволствието да се насладя на компанията на дъщеря ви — избъбрих машинално, отпивайки най-малката глътка, на която бях способен. На сутринта след вечерта, прекарана с Деймън в кръчмата, се бях събудил с ужасно главоболие. Останах в леглото със студени компреси на челото, докато на него му нямаше нищо. Чух го да преследва Катрин из лабиринта в задния двор. Всеки път щом чуех смеха им, сякаш остър кинжал пронизваше мозъка ми.
— Удоволствието е взаимно. Сливането е добро, практично, с минимален риск и възможности за бъдещо развитие.
— Благодаря ви, сър — промълвих. — Съжалявам за кучето на Розалин.
Господин Картрайт поклати глава.
— Не го казвай на жена ми и на Розалин, но винаги съм мразел проклетото животно. Не казвам, че трябваше да бъде убито, но ми се струва, че се вдига прекалено много шум за нищо. Всички тези приказки за демони, които чуваш отвсякъде. Хората си шушукат, че градът бил прокълнат. Тъкмо такива разговори ги карат да се страхуват да рискуват. Прави ги нервни и колебливи, когато трябва да внесат парите си в банката — завърши гръмко господин Картрайт и неколцина от гостите се извърнаха любопитно към нас. Усмихнах се нервно.
С периферното си зрение видях, че татко се държи като домакин и насочва хората към дългата маса в средата на залата. Забелязах, че върху нея е подреден любимият сервиз на мама от китайки порцелан, украсен с лилии.
— Стефан — баща ми ме тупна по рамото, — готов ли си? У теб ли е всичко, което ти е нужно?
— Да. — Докоснах пръстена в малкия джоб на сакото и го последвах към мястото му начело на масата. Розалин, застанала до майка си, се усмихна сковано на родителите си. Очите й, все още зачервени заради сълзите, пролети за горката Пени, контрастираха ужасно с розовата рокля с къдрички, която й бе с няколко размера по-голяма.
Докато съседите ни заемаха местата си около нас, осъзнах, че от лявата ми страна остават две празни места.
— Къде е брат ти? — снижи глас баща ми.
Погледнах към вратата. Оркестърът продължаваше да свири и въздухът бе натежал от очакване. Най-сетне вратите се разтвориха шумно и Деймън и Катрин влязоха. Заедно.
Не е честно, помислих си яростно. Деймън можеше да се държи като момче, да продължи да пие и флиртува, без да го е грижа за последствията. Аз винаги бях постъпвал правилно и разумно, и сега имах чувството, че ме наказват, като ме насилват да стана мъж.
Дори аз самият бях изненадан от силния прилив на гняв, изпълнил гърдите ми. Опитах се да потуша емоцията, изпивайки до дъно пълна чаша с вино, поставена от лявата ми страна. В крайна сметка не можех да очаквам, че Катрин ще дойде сама на вечерята, нали? А и не се ли държеше Деймън просто като един галантен, по-голям брат?
Освен това двамата нямаха никакво бъдеще. Браковете, поне в нашето общество, се одобряваха само когато се сливаха две големи фамилии. А като сираче какво можеше да предложи Катрин, освен красотата си? Баща ми никога нямаше да ми позволи да се оженя за нея, но това означаваше, че нямаше да разреши и на Деймън. А дори и Деймън не би могъл да стигне чак дотам, че да се ожени без татковото одобрение, нали?
При все това не можех да откъсна поглед от ръката на брат си, обвила тънката талия на Катрин. Тя беше облечена в рокля от зелен муселин, чиито дипли се полюшваха върху кринолина. Надигна се приглушен шепот, докато двамата вървяха към двете празни места на масата. Синият медальон проблясваше около шията й и тя ми смигна, преди да се настани на стола до мен. Бедрото й докосна леко моето и аз тутакси се сковах.
— Деймън. — Баща ми кимна рязко, когато брат ми седна от лявата му страна.
— Значи смятате, че армията през зимата ще стигне до Джорджия? — попитах на висок глас Джоуна Палмър, защото не смеех да заговоря Катрин. Ако чуех мелодичния й глас, може би нямаше да събера смелост да предложа на Розалин.