Зарязах Робърт и си запроправях път с лакти през тълпата от гости. Беше странно едно момиче да не се появи на собственото си парти. Ами ако беше влязла в къщата и бе видяла…
Ала това беше невъзможно. Вратата бе затворена, а капаците на прозорците спуснати. Закрачих бързо към помещенията на слугите близо до езерото, където те си устройваха свое празненство, за да проверя дали е пристигнал кочияшът на Розалин.
Луната се отразяваше във водата, хвърляйки зловеща, зеленикава светлина върху скалите и върбите около езерото. Тревата бе мокра от падналата роса и все още смачкана заради футбола, който играхме там двамата с Деймън. Мъглата достигаше до коленете и ми се искаше да си бях обул ботуши вместо официални обувки.
Присвих очи и се огледах. В подножието на върбата, по която докато бяхме деца двамата с Деймън се катерехме с часове, върху земята се виждаше някаква тъмна купчинка, която приличаше на възлести корени на дърво. Само че не си спомнях да съм ги виждал преди на това място. Отново се вгледах. За миг се зачудих дали тъмната фигура не представлява преплетените тела на любовници, опитващи се да се скрият от любопитни погледи. Неволно се усмихнах. Поне някой бе открил любовта на това празненство.
Но в следващия миг облаците се раздвижиха и един лунен лъч освети дървото — и фигурата под него. Призля ми и осъзнах, че това не са двама любовници, сключени в страстна прегръдка. Беше Розалин, моята годеница. Гърлото й бе разкъсано, а полуотворените й очи се взираха в клоните на дървото, сякаш там бе скрита тайната на вселената, която тя вече не обитаваше.
9
Трудно ми е да опиша онова, което последва. Спомням си стъпките, виковете и молитвите на слугите пред техните помещения. Спомням си, че паднах на колене, крещейки от ужас, жал и страх. Спомням си как господин Картрайт ме дърпаше назад, докато госпожа Картрайт се свлече на земята до мен и зави пронизително като ранено животно.
Спомням си, че видях полицейската карета. Помня баща ми и Деймън да кършат ръце и да ми шепнат успокоително. Опитах се да им отговоря, да им кажа, че съм добре — в крайна сметка бях жив. Ала не можах да изрека думите.
По някое време доктор Джанис ме хвана под мишниците и ме изправи на крака. Мъже, които не познавах, ме заобиколиха бавно и ме завлякоха на верандата пред стаите на прислугата. Сред всеобщото мърморене долових как някой каза да повикат Корделия.
— Аз… аз съм добре — избъбрих накрая, засрамен, че ми се обръща толкова внимание, когато Розалин бе мъртва.
— Шшт, стига, Стефан — прошепна Корделия. Лицето й, със загрубяла от годините кожа, бе сбръчкано от тревога. Тя притисна длани към гърдите ми и промърмори някаква молитва, сетне измъкна малко шишенце от гънките на широката си пола. Отвинти капачката и го поднесе към устните ми. — Пий — подкани ме, докато сладката течност се плъзгаше в гърлото ми.
Катрин!, изскимтях аз. Сетне затулих устата си с ръка, но по сепнатото изражение на Корделия разбрах, че ме е чула. Тя изля бързо в гърлото ми още от сладката, уханна билка, която ме замая. Отпуснах се върху каменните стъпала на верандата, твърде уморен, за да мисля.
— Брат му е там някъде. — Гласът на Корделия звучеше сякаш говореше под вода. — Намерете го и го доведете.
Чух стъпки, отворих очи и видях Деймън, надвесен над мен. Лицето му бе побеляло от шока.
— Ще се оправи ли? — попита той и се обърна към Корделия.
— Мисля… — поде доктор Джанис.
— Той се нуждае от почивка. Тишина. Тъмна стая — заяви Корделия авторитетно.
Деймън кимна.
— Аз… Розалин… трябваше… — започнах, макар че не знаех как да довърша изречението. Трябваше да направя какво? Трябваше да я потърся много по-рано, вместо да се целувам с Катрин? Трябваше да настоявам да я придружа до празненството?
— Шшт — прошепна Деймън и ме изправи. Успях да се задържа прав, макар и олюлявайки се, до него. Отнякъде се появи татко и ме хвана за другата ръка. Заслизах несигурно по стъпалата, а сетне се запътихме към къщата. Гостите се бяха скупчили на моравата отпред и се държаха за ръцете, а шериф Форбс даваше нареждания на хората си да претърсят гората. Оставих се Деймън да ме преведе през задната врата на къщата и нагоре по стълбите. Накрая се свлякох върху леглото в спалнята си. Паднах върху памучните чаршафи, а след това ме обгърна мрак и не си спомнях нищо.