Когато се събудих на следващата сутрин, слънчевите лъчи танцуваха върху излъсканите дъски на пода от черешово дърво в спалнята ми.
— Добро утро, братко. — Деймън седеше в ъгъла на люлеещия се стол, някога принадлежал на нашия прадядо. Когато бяхме деца, мама ни люлееше на него и ни пееше песни, за да заспим. Очите на Деймън бяха подути и зачервени и аз се запитах дали е седял там през цялата нощ, за да бди над мен.
— Розалин е мъртва? — попитах, въпреки че знаех отговора.
— Да. — Деймън се изправи и се извърна към кристалната гарафа върху ореховия скрин. Наля вода в една чаша и ми я подаде. Опитах се да се надигна и да седна в леглото.
— Не, лежи — заповяда ми той с властния глас на офицер от армията. Никога досега не го бях чувал да говори така. Отпуснах се отново върху възглавниците, пълни с гъши пух, и оставих Деймън да поднесе чашата към устните ми, сякаш бях малко дете. Студената, чиста течност се плъзна надолу в гърлото ми и отново си спомних за изминалата нощ.
— Страдала ли е? — попитах, докато в съзнанието ми изплуваха мъчителни картини. Докато съм рецитирал Шекспир, Розалин навярно е планирала внушителната си поява. Сигурно е била развълнувана да покаже роклята си, да види смаяните и завистливи изражения на по-младите момичета, докато се възхищават на пръстена й, а после да се остави по-възрастните жени да я отведат в някой ъгъл, където да обсъдят подробностите около брачната й нощ. Представих си я как се носи през моравата, сетне чува стъпки зад гърба си, обръща се и вижда белите зъби, проблясващи на лунната светлина. Потръпнах от ужас.
Деймън се наведе и сложи ръка върху рамото ми. Внезапно потокът от зловещи образи секна.
— Смъртта обикновено трае по-малко от секунда. Така е на бойното поле и съм сигурен, че е било така и с твоята Розалин. — Върна се на стола си и разтри слепоочията си. — Те смятат, че е бил койот. Войната е довела хората на изток заради битките и те мислят, че животните са последвали кървавата диря.
— Койоти — промълвих, запъвайки се на всяка сричка. Досега не бях чувал думата. Сякаш беше поредният пример за нови думи като убита и вдовец, които щяха да се прибавят към речника ми.
— Разбира се, има и такива, включително и баща ни, които са уверени, че случилото се е дело на демони. — Деймън завъртя към тавана сините си очи. — Само от това се нуждае градът ни. От епидемия на масова истерия. А това, което ме вбесява от този глупав слух, е, че докато хората са убедени, че градът им е обсаден от някаква демонична сила, никой не го е грижа за факта, че войната раздира страната ни. Тъкмо това всеобщо изкуфяване не мога да проумея.
Кимнах, без всъщност да слушам, неспособен да приема смъртта на Розалин като някакъв аргумент срещу войната. Докато Деймън продължаваше да се възмущава, аз затворих очи. Представих си лицето на годеницата си в онзи миг, когато я открих. Там, в тъмнината, тя изглеждаше различна. Очите й бяха огромни и блестящи. Сякаш беше видяла нещо ужасно. Сякаш бе издъхнала в жестоки мъки.
10
4 септември, 1864
Полунощ. Твърде късно, за да заспя, и твърде рано, за да съм буден. Върху нощното шкафче до леглото ми гори свещ, а пламъкът й хвърля зловещи сенки по стените.
Нямам покой, преследван от мъчителни угризения. Щях ли някога да си простя, задето не бях намерил Розалин, преди да е станало твърде късно? И защо тази, която се заклех да забравя — все още е обсебила мислите ми?
Главата ми пулсира. Корделия винаги е край мен, предлага ми напитки, подсладени хапчета, отвара от стрити на прах билки. Поглъщам всичко като дете, възстановяващо се след дълга болест. Баща ми и Деймън ме наблюдават, когато си мислят, че спя. Дали знаят за кошмарите?
Мислех си, че бракът е като смъртна присъда. Грешил съм. Грешил съм за толкова много неща, твърде много неща и единственото, което мога да сторя сега, е да се моля за прошка и да се надявам, че някак си, отнякъде, ще съумея да почерпя сили от дълбините на съществуването си, за да стъпя отново твърдо на правилния път. Ще го направя. Трябва. Заради Розалин.
И заради нея.
Сега ще духна свещта и ще се надявам, че сънят — както забравата на смъртта — ще ме погълне бързо…
— Стефан! Време е да ставаш! — извика баща ми и затръшна вратата на спалнята ми.
— Какво? — Надигнах се с усилие. Не знаех колко е часът, нито кой ден е, нито колко време е минало от смъртта на Розалин. Денят бе преминал в нощ и аз така и не можах да заспя с истински сън, а само дремех на пресекулки, връхлитан от ужасяващи кошмари. Нямаше да хапна нищо, ако Корделия не идваше постоянно в стаята ми с чайовете и отварите си и не ме хранеше с лъжица, докато погълна и последната капка. Донесе ми пържено пиле, чорба от бамя и някаква гъста каша от нещо, което нарече яхния на страданието и заяви, че щяла да ме накара да се почувствам по-добре.