Сън. Припомних си погребението, обратния път до вкъщи, огромното изтощение, докато се изкачвах по стълбите към спалнята ми. Било е само сън, плод на прекалено много емоции и преживявания. Сън, напомних си отново, като ми се искаше сърцето ми да престане да бие толкова силно. Отпих голяма глътка вода направо от гарафата върху нощното шкафче. Мислите ми бавно се успокоиха, ала сърцето ми продължи да препуска, а ръцете ми оставаха влажни и лепкави. Защото не беше сън или поне не приличаше на никой досегашен мой сън. Като че ли демоните бяха завладели съзнанието ми и вече не бях сигурен кое е истина и на кое да вярвам.
Станах, опитвайки се да се отърся от кошмара, и слязох долу. Използвах задната стълба, за да не се натъкна на Корделия в кухнята. Тя се грижеше добре за мен, когато бях дете, тъгуващо за майка си, но понякога изпитателният й поглед ме изнервяше. Зная, че ме беше чула да викам Катрин и отчаяно се надявах, че няма да започне да разправя разни истории на слугите.
Влязох в кабинета на татко и погледнах към лавиците. Погледът ми отново бе привлечен от томовете на Шекспир. Струваше ми се, че от събота е изминала цяла вечност. При все това свещта в сребърния свещник си беше точно там, където я бяхме оставили двамата с Катрин, а томчето „Мистериите на Мистик Фолс“ все още беше върху креслото. Ако затворех очи, имах чувството, че ще доловя мириса на лимон.
Пропъдих тази мисъл и побързах да взема тома с „Макбет“ — пиеса за ревността, любовта, предателството и смъртта, която идеално пасваше на настроението ми.
Насилих се да седна в дълбокото кожено кресло, втренчих се в думите и си заповядах да прелиствам страниците. Навярно имах нужда тъкмо от това, ако исках по някакъв начин да продължа с живота си. Ако се насилех да правя нещо, може би най-после щях да преодолея вината, тъгата и страха, обсебили душата ми от смъртта на Розалин.
Точно в този миг на вратата се почука.
— Татко не е тук — извиках, надявайки се, че който и да беше, ще си отиде.
— Сър Стефан? — обади се гласът на Алфред. — Имате посетител.
— Не, благодаря — отвърнах. Вероятно отново беше шериф Форбс. Той вече бе идвал четири или пет пъти да говори с Деймън и татко. Досега бях успявал да избегна срещата с него. Не можех да си представя да му кажа — или на когото и да било друг — къде съм бил по време на нападението.
— Посетителят е доста настоятелен — извика Алфред.
— Както и ти — промърморих под нос, докато отивах до вратата и я отворих.
— Тя е в салона — обяви Алфред и се завъртя на пети.
— Почакай! — извиках. Тя. Възможно ли бе да е… Катрин? Въпреки волята ми сърцето ми заби учестено.
— Сър? — попита Алфред и се спря.
— Сега ще отида.
Наплисках набързо лицето си с водата от легена в ъгъла, след това пригладих кичурите, паднали на челото ми. Очите ми бяха подпухнали и кървясали, но нищо не можех да сторя, за да изглеждам, камо ли да се чувствам, както допреди няколко дни.
Влязох с решителна крачка в салона. За миг сърцето ми се изпълни с разочарование. Вместо Катрин върху креслото в ъгъла, тапицирано с червено кадифе, седеше прислужницата й Емили. В скута й бе сгушена кошничка с цветя и в момента миришеше една маргаритка, сякаш нямаше никаква грижа на този свят.
— Здравей — поздравих я сковано, докато се опитвах да измисля някакво извинение, за да съкратя визитата.
— Господин Салваторе. — Емили стана и леко се поклони. Носеше семпла бяла рокля с къси ръкави и боне, а тъмната й кожа бе гладка, без никакви бръчки. — С господарката ми се присъединяваме към скръбта ви. Тя ме помоли да ви дам това — додаде и ми подаде кошничката.
— Благодаря — измърморих и поех кошничката. Поднесох разсеяно клонче люляк към ноздрите си и вдъхнах аромата на цветето.
— На ваше място, за да се излекувам, вместо отварите на Корделия, бих използвала тези цветя — заяви Емили.
— Откъде знаеш, че съм болен? — учудих се.
— Слугите говорят. Но аз се боя, че това, което ви дава Корделия, може повече да ви навреди, отколкото да ви помогне. — Извади няколко цвята от кошничката и сръчно ги сви в букет — Маргаритки, магнолии и дамско сърце ще ви помогнат да се излекувате.
— А теменужките за мислите? — попитах, спомняйки си цитата на Шекспир от „Хамлет“. Още докато го изричах осъзнах колко глупава е забележката ми. Откъде една необразована прислужница ще знае за какво говоря?