Но Емили само се усмихна.
— Няма теменужки, макар че господарката ми спомена, че обичате Шекспир. — Бръкна в кошничката, отчупи клонче люляк и го затъкна грижливо в бутониерата ми.
Вдигнах кошничката и помирисах. Ухаеше на цветя, но имаше и нещо друго: опияняващ аромат, който усещах само когато бях близо до Катрин. Помирисах отново и сякаш целият смут и мракът от последните няколко дни избледняха и се разсеяха.
— Зная, че в момента всичко ви се струва много странно — заговори Емили, прекъсвайки унеса ми, — но господарката ми ви желае само доброто. — Кимна към дивана, сякаш ме канеше да седна. Аз се подчиних и се втренчих в младата жена. Беше забележително красива и се държеше с непривична грациозност, каквато не бях забелязал досега у нея. Движенията и маниерите й бяха толкова подчертани, че да я наблюдаваш беше все едно да гледаш как пред погледа ти оживява картина.
— Тя би искала да ви види — рече след секунда Емили.
В мига, в който думите се отрониха от устните й, осъзнах, че това никога не би могло да стане. Докато седях там, в слънчевия салон, в компанията на друг човек, вместо да съм сам, в плен на мислите си, изведнъж всичко си дойде на мястото. Аз бях вдовец и моето задължение сега бе да скърбя за Розалин, а не да оплаквам една несбъдната ученическа фантазия, каквато бе любовта ми към Катрин. Освен това Катрин беше красиво сираче без приятели и роднини. Никога нямаше да се получи… не би могло да се получи.
— Аз я видях. На… погребението на Розалин — изрекох сковано.
— Това едва ли би могло да се нарече светска визита — изтъкна Емили. — Тя иска да ви види. Някъде насаме. Когато сте готов — додаде припряно.
Знаех какво трябва да кажа, какво беше единственото благоприлично нещо, което трябваше да кажа, но ми беше трудно да формулирам думите.
— Ще си помисля, но в настоящото си състояние се боя, че не съм в настроение за разходки. Моля те предай на господарката си, че съжалявам, но едва ли съм най-подходящата компания за нея. Сигурен съм, че брат ми ще я придружи където тя пожелае — изрекох, като думите се отронваха с мъка от езика ми.
— Да. Тя много харесва Деймън. — Емили събра полите си и се изправи. Аз също станах. Изведнъж почувствах, въпреки че бях с една глава по-висок от нея, че тя е много по-силна от мен. Беше странно, но съвсем не неприятно чувство. — Но никой не може да устои на истинската любов.
И с тези думи тя се изнесе плавно през вратата и продължи през моравата, а листенцата на маргаритката в косите й се разпиляха от порива на вятъра.
12
Не бях сигурен дали свежият въздух или цветята на Емили ме успокоиха, но през тази нощ спах много добре. На следващата сутрин се събудих от ярката слънчева светлина и, за пръв път от смъртта на Розалин, не изпих лечебната отвара, която Корделия беше оставила на нощното ми шкафче. От кухнята се разнесе миризма на канела и яйца. Чух пръхтенето на конете, докато Алфред ги впрягаше пред конюшнята. За миг изтръпнах от мисълта, че отново мога да бъда щастлив.
— Стефан! — прогърмя гласът на баща ми зад вратата на стаята ми. Три пъти почука на нея с дръжката на камшика си за езда. Мигом си припомних какво се бе случило през миналата седмица и безпокойството ми отново се пробуди.
Нищо не му отговорих. Надявах се просто да си тръгне. Вместо това той отвори вратата. Беше облечен с брича си за езда, с черния си камшик в ръка, с усмивка на лице и стръкче виолетово цвете, затъкнато в ревера му. Не ми беше красиво, нито благоуханно. Всъщност приличаше на някоя от билките, които Корделия береше покрай бараките на прислужниците.
— Ще излезем да пояздим — обяви баща ми, като разтвори със замах дървените капаци на прозорците. Закрих очите си с ръка заради ярката слънчева светлина. Как можеше светът навън да е толкова заслепяващ. — Тази стая се нуждае от проветряване и почистване, а ти, момчето ми, се нуждаеш от повече слънце.
— Но аз трябва да се занимавам с учението си — промърморих и вяло протегнах ръка към томчето с „Макбет“, отворено върху бюрото.
Баща ми грабна книгата и решително я затвори.
— Трябва да поговоря с теб и Деймън, но далече от всякакви любопитни уши. — Огледа подозрително стаята. Проследих погледа му, но не видях нищо, освен купчината от мръсни чинии, които Корделия още не бе успяла да прибере.
Точно тогава, като по поръчка, Деймън влезе при нас, облечен с брича си с цвят на горчица, наметнал сивото си палто от армията на Конфедерацията.