— Татко! — Деймън учудено завъртя очи. — Само не казвай, че отново си се захванал с онези глупости за демоните.
— Не са глупости! — изрева баща ни. — Стефан, ще се видя с теб и с брат ти навън, пред конюшнята. — Завъртя се на пети и изскочи в коридора. Деймън само поклати глава, сетне го последва, оставяйки ме да се облека.
Избрах костюма си за езда — сива жилетка и кафяв брич — и въздъхнах, защото не бях сигурен дали ще имам сили както за ездата, така и да издържа на поредните спорове между баща ми и брат ми. Като отворих вратата, заварих Деймън да ме чака, седнал на най-долното стъпало на витата стълба.
— Вече по-добре ли се чувстваш, братко? — попита ме Деймън, докато излизахме и прекосявахме моравата.
Кимнах, макар че с крайчеца на окото си зърнах за миг мястото под върбата, където бях открил тялото на Розалин. Тревата беше висока и яркозелена. Катерички се катереха по чепатия ствол на дървото. Наоколо чуруликаха врабчета, а сведените клони на плачещата върба бяха потънали в буйна зеленина и пълни с обещание. Нямаше никакви признаци за нещо нередно.
Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до конюшнята, където вдъхнах познатата, приятна миризма на добре смазана кожа и дървени трици.
— Здравей, момичето ми — прошепнах в кадифеното ухо на Мезаноте. От признателност тя радостно изцвили. Гривата й изглеждаше копринено гладка, още по-изгладена от последния път, когато я бях сресал. — Съжалявам, че не съм идвал да те видя, но брат ми май се е погрижил за теб.
— Всъщност Катрин се погрижи кобилата ти да блести така. Което се отрази доста зле на нейните коне. — Деймън се усмихна закачливо, като с брадичката си ми посочи двете черни кобили в ъгъла на конюшнята. Те наистина леко потропваха с копита, свели унило очи към земята, сякаш искаха да покажат колко сурово са били пренебрегнати и колко са самотни.
— Явно прекарваш доста време с Катрин — промълвих накрая. Не беше въпрос, а заключение. Разбира се, че е бил с нея. Деймън винаги се оправяше дяволски лесно с жените. Знаех, че познаваше жените, особено след първата му година в армията на Конфедерацията. Беше ми разказвали какви ли не истории за някои от жените, с които се бе запознал в градове като Атланта и Лексингтън, от които се изчервявах. Дали познаваше и Катрин?
— Да, така е — потвърди Деймън и преметна крак върху седлото на коня си Джейк. Но не се впусна в повече обяснения.
— Готови ли сте, момчета? — провикна се баща ни, докато конят му нетърпеливо потропваше на място. Кимнах и потеглих след баща ни и Деймън към моста Уикъри, намиращ се в другия край на имението.
Прекосихме моста и продължихме навътре в гората. Примигнах облекчено. Слънцето грееше прекалено ярко. Много повече предпочитах гъстите сенки на дърветата в гората. Около тях винаги бе хладно. Земята в гората беше застлана с мокрите им изпопадали листа, макар че скоро не беше валяло. Листата бяха толкова гъсти, че през тях се виждаха съвсем малки части от синьото небе. Само от време на време дочувах шумоленето на някоя миеща мечка или язовец сред храсталаците. Опитах се да не сравнявам тези животински звуци с онези, които навярно е издавал звярът, нападнал Розалин.
Продължихме да яздим през гората, докато накрая стигнахме до поляната. Баща ни спря рязко коня си, скочи от седлото и го завърза за една бреза. Аз завързах послушно Мезаноте за едно от съседните дървета и се огледах. Поляната бе маркирана с камъни, наредени приблизително в кръг, над които дърветата се разделяха като естествен прозорец към небето. От много отдавна кракът ми не бе стъпвал тук или поне не след заминаването на Деймън. Когато бяхме момчета, имахме навика да идваме тук с другите хлапета от града, за да се отдаваме на забранените игри на карти. Всеки знаеше, че тази поляна е предпочитаното място от момчетата за игра на карти, момичетата идваха тук да си разменят последните клюки и всички идваха да споделят тайните си. Ако баща ни действително искаше да проведем разговора си на спокойно място, по-добре да ни беше завел в някоя от градските кръчми.
— Изпаднали сме в беда — започна той без никакво предисловие, като погледна към небето. Проследих погледа му, очаквайки да видя признаци на задаваща се лятна буря. Но вместо това небето си оставаше чисто, яркосиньо, което ми напомни — както всичко напоследък — за безжизнените очи на Розалин.
— Не сме, татко — изрече Деймън натъртено. — Знаеш ли кой е изпаднал в беда? Всички онези войници, които се сражават в тази загубена война, при това за кауза, в която ти ме накара да повярвам. Проблемът е във войната и твоята несекваща страст навсякъде да търсиш конфликти. — Деймън тропна гневно с крак, с което толкова много ми напомни за Мезаноте, че едва се сдържах да не се разсмея.