— Няма да търпя да ми възразяваш! — извика татко и размаха юмрук към Деймън. Аз местех поглед от единия към другия, все едно се намирах на състезание по тенис. Деймън се извисяваше над приведените рамене на баща ни и за пръв път осъзнах, че той е започнал да старее.
Брат ми опря ръце на кръста си.
— Тогава говори. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.
Очаквах баща ни да се развика, но вместо това той отиде до един от камъните. Колената му изпукаха, докато се навеждаше да седне.
— Искате ли да узнаете защо напуснах Италия? Заради вас. Заради бъдещите ми деца. Исках на всяка цена синовете ми да израснат и да се оженят и да имат свои деца в земя, която да е моя собственост, в земя, която да обичам. И аз обикнах тази земя, затова не мога да стоя безучастен и да гледам как демоните я съсипват — изговори на един дъх баща ни, докато диво размахаше ръце. Отстъпих крачка назад, а Мезаноте изцвили продължително и натъжено. — Демони — повтори той, сякаш да докаже правотата си.
— Демони? — изсумтя Деймън презрително. — По-скоро големи кучета. Нима не осъзнаваш, че подобни разговори могат да доведат дотам, че да изгубиш всичко? Ти казваш, че си искал да ни осигуриш добър живот, но винаги ти решаваш как да живеем този живот. Накара ме да отида да воювам, уреди годежа на Стефан, а сега се опитваш да ни убедиш да повярваме на твоите измислици — разкрещя се Деймън в отчаянието си.
Стрелнах с виновен поглед баща ни. Не исках да знае, че не бях обичал Розалин. Но той въобще не ме погледна. Беше прекалено зает да се взира гневно Деймън.
— Винаги съм искал най-доброто за моите момчета. Зная пред какво сме изправени сега и нямам време за твоите ученически спорове. Не ви разказвам измислици. — Баща ни отново се обърна към мен и аз се насилих да погледна в черните му очи. — Моля ви да ме разберете. Сред нас има демони. Те съществуваха и в старата ни родина. Ходят по земята и говорят също като нас, хората. Но не пият това, което и хората.
— Е, ако не пият вино, това би било благословия, нали? — подметна Деймън със саркастичен тон. Вцепених се. Спомних си за времето след смъртта на майка ни, когато баща ни пиеше прекалено много вино или уиски, заключен в кабинета си, а по-късно през нощта мърмореше за призраци или демони.
— Деймън! — Гласът му беше по-остър от този на брат ми. — Ще пренебрегна безочието ти. Но няма да позволя вие да ме пренебрегвате. Чуй ме, Стефан — обърна се баща ни към мен. — Това, което се е случило с младата ти годеница Розалин, не е било трагичен инцидент с освирепяло животно. Не е бил някой от койотите на Деймън — продължи той, като на практика яростно изплюваше всяка дума. — Бил е un vampire. Имаше ги в старата ни родина, а ето че се появиха и тук. — Червендалестото му лице се сгърчи. — И те причиняват цялото това зло. Те се хранят с нас. И ние трябва да ги спрем.
— Какво искаш да кажеш? — попитах нервно. Изчезна и последната следа от изтощението ми, от замайването ми. Сега изпитвах само едно — всепоглъщащ страх. Отново се замислих за Розалин, но този път, вместо да видя очите й, си припомних окървавеното й гърло и двете малки, идеално оформени дупчици от едната страна на врата й. Докоснах своето гърло и усетих пулса под кожата. Туптенето на кръвта под пръстите ми се ускори и усетих как сърцето ми пропусна един удар. Възможно ли бе баща ни да е… прав?
— Татко иска да каже, че прекарва прекалено много време в слушане на дрънканиците на набожните дами. Татко, това е история от онези, с които плашат децата. И не е от най-мъдрите. Всичко, което ни наговори, са пълни глупости. — Деймън поклати глава и със сърдита гримаса се надигна от дънера, върху който бе седнал. — Нямам намерение да седя тук и да слушам приказки за призраци. — Вдигна крака си с ботуша със златни копчета, възседна Джейк и погледна надолу към баща ни с изражение, сякаш го предизвикваше да каже още нещо.
— Запомни думите ми — заговори татко и пристъпи към мен. — Вампирите са сред нас. Изглеждат също като нас и могат да живеят сред нас, но не са като нас. Те пият кръв. Това е техният еликсир на живота. Нямат души и никога не умират. Те са безсмъртни.
Думата безсмъртни ме накара да поема дълбоко дъх. Вятърът промени посоката си и листата зашумяха. Потръпнах.