Внезапно чух три леки почуквания по вратата. Звукът бе толкова лек, че би могъл да е порив на вятъра, който не бе престанал, откакто се върнахме от гората.
— Кой е? — извиках колебливо.
Почукването отново се възобнови, този път по-настойчиво. В другия край на стаята памучните завеси се разклатиха силно от вятъра.
— Алфред, ти ли си? — провикнах се. Космите на тила ми отново настръхнаха. Думите на баща ми определено ми бяха повлияли. — Не искам да ям! — извиках високо.
Грабнах ножа за отваряне на писма, скрих го зад гърба си и се насочих предпазливо към вратата. Но тъкмо сложих ръка върху дръжката на бравата, когато вратата започна да се отваря навътре.
— Не е смешно! — извиках, почти изпаднал в истерия, когато съвсем внезапно една фигура в бяло се промъкна в стаята ми.
Катрин.
— Добре, защото никога не съм притежавала чувство за хумор — заговори тя. Усмивката й разкри белите й равни зъби.
— Съжалявам. — Изчервих се и побързах да оставя ножа за отваряне на писма върху бюрото. — Аз просто съм…
— Още се възстановяваш. — Кафявите очи на Катрин се впиха в моите. — Извинявай, че те стреснах. — Седна в средата на леглото и притисна колене към брадичката си. — Брат ти се тревожи за теб.
— О… — заекнах. Не можех да повярвам, че Катрин Пиърс е дошла в спалнята ми и седи на леглото ми, сякаш това е най-естественото нещо на света. Нито една жена, с изключение на майка ми и Корделия, не бяха влизали в спалнята ми. Внезапно се притесних заради калните си ботуши, захвърлени в един от ъглите на спалнята ми, от купчината порцеланови чинии в другия ъгъл, от още отворения том на Шекспир, оставен на бюрото.
— Искаш ли да узнаеш една тайна? — попита ме Катрин.
Стоях до вратата, все още стискащ дръжката на вратата.
— Може би — казах колебливо.
— Ела по-близо и ще ти я кажа. — Повика ме с пръст. Жителите на нашия град щяха да останат скандализирани, ако някоя двойка си позволи да се поразходи до моста Уикъри без придружителка. Но ето че Катрин беше тук без придружителка — и без чорапи, впрочем — удобно разположила се върху леглото ми и дори ми предлагаше да се настаня до нея.
Нямаше как да устоя на съблазънта.
Приседнах предпазливо на ръба на леглото. Тя се приближи до мен, отметна косата си през рамо и слагайки длан до ухото ми, прошепна:
— Моята тайна е, че аз също се тревожа за теб.
Дъхът й бе неестествено студен до бузата ми. Мускулите на краката ми се схванаха. Знаех, че трябваше да настоявам веднага да си тръгне. Но вместо това се приближих още по-близо до нея.
— Наистина ли? — прошепнах.
— Да — промърмори Катрин и впери пронизващ поглед право в очите ми. — Трябва да забравиш Розалин.
Потръпнах и отклоних поглед от тъмнокафявите очи на Катрин към прозореца. Видях как навън се развихри лятната буря.
Катрин пое брадичката ми в леденостудената си ръка и завъртя главата ми, за да продължим да се гледаме в очите.
— Розалин е мъртва — продължи. По лицето й се изписа тъга и симпатия. — Но ти не си. Розалин не би искала да се затвориш като някакъв престъпник. Никоя девойка не би искала това от годеника си, не си ли съгласен?
Кимнах бавно. Макар че и Деймън ми беше казал същото, думите придобиха много по-дълбок смисъл, когато ги чух от устата на Катрин.
Устните й се извиха в лека усмивка.
— Ти отново ще бъдеш щастлив — поде. — Искам да ти помогна. Но ти трябва да ми позволиш, сладък мой Стефан. — Катрин отпусна длан върху челото ми. Усетих по челото си едновременно и горещина, и студ. Потръпнах от допира й, след което ме обзе разочарование, защото Катрин отпусна ръка в скута си.
— Това ли са цветята, които набрах за теб? — внезапно попита тя, като се озърна. — Та ти си ги оставил в ъгъла без никаква светлина!
— Съжалявам — избъбрих смутено.
С обидено изражение тя спусна крака от леглото и се наведе, за да вземе кошницата изпод бюрото ми. Дръпна завесите и се втренчи в мен, скръстила ръце пред гърдите си. Дъхът ми заседна в гърлото. Светлосинята й памучна рокля подчертаваше тънката й талия и огърлицата на шията. Беше неоспорима красавица.
Извади една маргаритка от букета и започна да къса листенцата й едно по едно.