— Здравей, братко! — приветства ме и надигна чашата си с кафе като за наздравица. — Брей, наистина изглеждаш добре. Да не би нашата следобедна езда в крайна сметка да ти се е отразила добре?
Кимнах и седнах срещу него, като хвърлих един поглед върху заглавията във вестника. Войските на Севера бяха превзели форт Морган. Зачудих се къде точно се намираше това.
— Не зная защо още въобще получаваме този вестник. И без това баща ни не го е грижа за нищо, освен за историите, които се въртят в главата му — промърмори Деймън възмутено.
— Щом толкова мразиш това място, защо просто не се махнеш оттук? — попитах го, внезапно раздразнен от непрестанното роптаене на Деймън. Може би действително щеше да е по-добре да замине, така че баща ми да не се огорчава толкова силно. Някакъв странен глас, скрит дълбоко в съзнанието ми, безмълвно додаде: И за да не мисля как двамата с Катрин се люлеете на люлката на верандата.
Деймън повдигна вежди.
— Добре, признавам, че ще излъжа, ако не се съглася, че събитията тук са интересни. — Присви устни в някакво подобие на усмивка, което внезапно ме изпълни с желание да го сграбча за раменете и здравата да го раздрусам.
Сам се изненадах от силата на обзелите ме емоции, толкова мощни, че трябваше да се насиля да остана седнал и да пъхна в устата си една кифла от препълнената кошница на масата. Никога досега не бях изпитвал ревност към брат си, но внезапно започна да ме измъчва до смърт подозрението: дали Катрин не се е промъквала и в спалнята на брат ми? Не би могла да го направи. Миналата нощ изглеждаше толкова нервна да не я заловят, че ме накара да й обещавам отново и отново, че никога и по никакъв начин няма да издам на когото и да било за това, което извършихме.
Влезе готвачката ни, Бетси, претоварена с подноси с овесена каша, шунка и яйца. Стомахът ми се обади и осъзнах, че направо умирам от глад. Нахвърлих се върху храната, като се наслаждавах на солените яйца в комбинация с горчивата сладост на кафето. Сякаш никога досега не бях вкусвал толкова великолепна закуска и сетивата ми най-сетне се бяха пробудили. Въздъхнах доволен, а Деймън ме изгледа развеселено.
— Знаех си, че всичко, от което се нуждаеш, е малко свеж въздух и добра храна — обяви той.
И Катрин, добавих мислено.
— А сега да излезем навън, за да сторим някаква пакост — дяволито се усмихна Деймън. — Баща ни е в кабинета си, зает със своите изследвания върху демоните. Знаеш ли, че е въвлякъл дори Робърт в тази история? — Брат ми поклати недоволно глава.
Въздъхнах. Макар да не вярвах на всичките тези предположения за демоните, уважавах баща си и не си позволявах да се шегувам с неговите разбирания. Дори се чувствах донякъде нелоялен към него, докато слушах как Деймън го критикува.
— Съжалявам, братко. — Деймън поклати глава и избута стола си назад, който изскърца върху керамичните плочки на пода. — Зная, че не ти е приятно, когато с татко се караме. — Приближи се до мен и издърпа стола, върху който бях седнал. Едва не паднах на пода. Успях да се задържа на крака и дори го блъснах назад, но без лоши чувства.
— Така е по-добре! — извика брат ми радостно. — А сега да тръгваме! — Изскочи през задната врата, като я остави да се затръшне зад гърба му. Корделия се провикна след нас, както правеше, когато бяхме деца и вършехме какви ли не пакости. Засмях се, като чух от кухнята да долита познатото й въздишане. Затичах се към средата на моравата. Деймън вече беше там и държеше в ръце продълговатата кожена топка, която си подхвърляхме преди две седмици.
— Ето, братко! Улови я! — задъхано изрече Деймън. Обърнах се рязко и подскочих във въздуха, точно навреме, за да хвана коженото кълбо. Притиснах го здраво към гърдите си и се затичах с него към конюшнята, докато вятърът брулеше лицето ми.
— Хей, момчета! — провикна се някой и аз се заковах на място. Катрин бе застанала на верандата пред къщата за гости, облечена в семпла муселинова рокля с кремав цвят. Изглеждаше толкова невинна и сладка, че не можех да повярвам, че случилото се помежду ни миналата нощ не е било само сън. — Искате да изгорите излишната си енергия?
Извърнах се смутено и закрачих към верандата.
— Играем си с топката! — обясних й и побързах да хвърля топката към Деймън.
Катрин вдигна ръце и сплете къдриците на врата си. Внезапно ме обзе страх, че тя ни мисли за досадни с детската си игра и че е излязла, за да ни се скара, задето сме я събудили толкова рано. Но тя само се усмихна и се настани на люлката на верандата.