Изчаках го да забележи, че почти не бях промълвил и дума, за да осъзнае, че е абсурдно да ме принуждава да се оженя за момиче, с което не бях разговарял от години.
— Татко? — изрекох, надявайки се, че ще каже нещо, което ще ме освободи от съдбата, която бе предначертал за мен.
— Мисля, че октомври ще е чудесен месец за сватба — заяви вместо това баща ми и излезе, оставяйки вратата да се затръшне зад гърба му.
Стиснах отчаяно зъби. Замислих се за детството ни, когато заставяха двама ни с Розалин да седим един до друг по време на съботните барбекюта и неделните служби. Но от това натрапено общуване не излезе нищо и след като станахме достатъчно големи, за да избираме сами приятелите си, с Розалин поехме по различни пътища. Връзката ни щеше да бъде точно същата, както когато бяхме на десет — да се пренебрегваме един друг, докато послушно се стараем да направим родителите си щастливи. Само че сега, осъзнах мрачно, щяхме да бъдем обвързани завинаги.
2
На следващия следобед се озовах седнал върху корав стол с ниска облегалка в дневната на семейство Картрайт. Всеки път, когато се размърдвах, опитвайки се да се наглася по-удобно върху твърдата мебел, усещах върху себе си погледите на госпожа Картрайт, Розалин и прислужницата й. Все едно бях портрет в някой музей или персонаж от драма, разиграваща се в приемната на изискана дама. Целият салон ми напомняше на декор от пиеса — едва ли бе най-удобното място за почивка. Или за задушевни разговори. През първите петнайсет минути след пристигането ми доста неловко обсъждахме времето, последните градски клюки и новините от войната.
След което последваха продължителни паузи, нарушавани единствено от потракването на куките за плетене на прислужницата. Погледнах отново Розалин, опитвайки се да открия у нея нещо, заслужаващо комплимент. Тя имаше живо лице с трапчинка на брадичката, а ушите й бяха малки и симетрични. Съдейки по половината сантиметър от глезена, подаващ се изпод края на роклята й, можех да заключа, че притежава деликатна костна структура.
Точно докато разглеждах глезена й, изведнъж ме прониза остра болка. Нададох приглушен вик и погледнах към пода, където миниатюрно червеникавокафяво кученце с големината на плъх бе забило острите си зъби в моя глезен.
— О, това е Пени. Пени просто иска да те поздрави, нали така, скъпа? — измърка Розалин, като гушна кутрето в прегръдките си. Кучето се втренчи в мен, продължавайки да се зъби насреща ми, а аз се свих по-навътре в стола.
— Тя е, ъ-ъ, много мила — промърморих, макар да не разбирах какъв е смисълът едно куче да е толкова дребно. Предполагаше се, че кучетата ще са ти другари в лова, а не украса в тон с мебелите.
— Такава е, нали? — изгука Розалин прехласнато. — Тя е най-добрата ми приятелка и трябва да кажа, че сега съм ужасена да я пускам навън при всички тези слухове за убийства на животни!
— Казвам ти, Стефан, всички сме толкова изплашени! — присъедини се и госпожа Картрайт, приглаждайки с ръка корсажа на тъмносинята си рокля. — Вече не разбирам този свят. В него жените просто не бива да прекрачват сами праговете на домовете си.
— Надявам се, че каквото и да е това, няма да ни нападне. Понякога се боя да изляза навън дори когато е светло — обади се Розалин, притискайки плътно Пени към гърдите си. Кучето изджафка и скочи от скута й. — Ще умра, ако нещо се случи с Пени!
— Сигурен съм, че тя няма да пострада — уверих я разпалено с намерението да я успокоя. — В крайна сметка нападенията са били във фермите, а не в града.
— Стефан? — попита госпожа Картрайт със същия писклив глас, с който някога се караше на двама ни с Деймън, задето си шепнем по време на църковната служба. Лицето й бе изкривено в гримаса, сякаш току-що бе смукала лимон. — Не мислиш ли, че Розалин е особено красива днес?
— О, да — бодро излъгах аз. Розалин носеше скучна кафява рокля в тон с пепеляворусата й коса. Широки къдри падаха върху кльощавите й рамене. Одеянието й бе в рязък контраст с дъбовите мебели, столовете и креслата, тапицирани в златист брокат и тъмните ориенталски килими, покриващи от край до край блестящия дървен под. В противоположния край на салона, върху мраморната полица над камината, се мъдреше портретът на господин Картрайт, който се взираше в мен със строго изражение на ъгловатото си лице. Огледах го с любопитство. За разлика от съпругата си, която беше доста пълна, с кръгло червендалесто лице, господин Картрайт беше призрачно блед и мършав — с леко опасно изражение, като лешоядите, които миналото лято бях видял да кръжат над бойното поле. Имайки предвид родителите й, Розалин всъщност изглеждаше удивително добре.