— Трябва да ми вярваш — продължи Катрин, приседна до мен и притисна длан към гърдите ми, за да усети туптенето на сърцето ми. — Аз съм Катрин Пиърс. Нищо повече, нищо по-малко. Аз съм момичето, което ти следеше по цели часове още откакто пристигнах тук преди две седмици. Това, което ти признах, не означава нищо. То не променя това, което чувстваш ти, това, което изпитвам аз, което може да съществува помежду ни — додаде тя, като премести ръката си от гърдите ми към брадичката ми. — Разбра ли? — попита с напрегнат глас.
Погледнах големите кафяви очи на Катрин и осъзнах, че е права. Трябваше да е.
Сърцето ми все още я желаеше толкова силно и исках да направя всичко, за да я защитя. Защото тя не беше вампир; тя беше Катрин. Сграбчих ръцете й и ги стиснах в моите. Нейните изглеждаха толкова малки и уязвими. Поднесох студените й нежни пръсти към устните си и ги зацелувах, един по един. Катрин изглеждаше толкова изплашена и несигурна.
— Не си убила Розалин, нали? — попитах я бавно. Дори преди да бях изрекъл докрай въпроса си, знаех, че трябва да е вярно, защото в противен случай сърцето ми щеше да се пръсне.
Катрин поклати глава и се загледа през прозореца.
— Никога не бих убила никого, освен ако не съм принудена да го сторя. Освен ако не е необходимо, за да защитя себе си или някого, когото обичам. Но и всеки друг би убил в подобна ситуация, нали? — попита тя с негодувание, като вирна брадичка. Изглеждаше толкова горда и в същото време беззащитна, че едва се сдържах да не я грабна мигом в прегръдките си. — Ще ми обещаеш ли, че ще пазиш тайната ми, Стефан? Обещаваш ли? — попита ме и черните й очи затърсиха моите.
— Разбира се, че ще я пазя — изрекох сподавено, като го обещах повече на себе си, отколкото на нея. Обичах Катрин. И да, тя беше вампир. И все пак… начинът, по който думата изскочи от устата й, беше толкова различен от онзи, по който баща ми я произнасяше. Не звучеше ужасяващо, а по-скоро романтично и тайнствено. Може би татко грешеше. Може би хората просто не разбираха Катрин.
— Сега си посветен в тайната ми, Стефан. И осъзнаваш какво означава това, нали? — продължи Катрин, като обгърна раменете ми с ръце и притисна бузата си до моята. — Vous avez mon coeur. Ти владееш сърцето ми.
— И ти моето — промълвих, като вярвах във всяка произнесена от мен дума.
17
8 септември 1864
Тя не е такава, каквато изглежда. Трябваше ли да съм изненадан? Ужасен? Наранен?
Излиза, че всичко, което зная, всичко, на което са ме учили, всичко, в което вярвах през изминалите седемнайсет години от живота ми, е било невярно.
Още усещам къде ме беше целувала, къде пръстите й бяха стискали ръцете ми. И още копнеех за нея, макар гласът на разума да крещеше в ушите ми: не можеш да обичаш вампир!
Ако имах една от нейните маргаритки, можех да късам листенцата и да ги оставя те да изберат вместо мен. Обичам я… не я обичам… Аз…
Аз я обичам.
Наистина я обичам. Независимо от последиците.
Това ли означава да следваш сърцето си? Искаше ми се да притежавам карта или компас, за да ми помогнат да намеря пътя, който трябва да следвам. Но тя беше сърцето ми, и най-вече моята Северна, пътеводна звезда… и всичко това би трябвало да е достатъчно.
След като се промъкнах обратно от къщата за гости в стаята си, някак си успях да се успокоя и да подремна за няколко часа. Когато се събудих, се запитах дали всичко не е било само сън. Но като отместих главата си от възглавницата, видях малко петно от засъхнала тъмночервена кръв. Пръстите ми инстинктивно докоснаха гърлото ми. Напипах раната там и макар да не ме болеше, всички преживявания от изтеклата нощ възкръснаха в спомените ми.
Чувствах се изтощен и объркан и в същото време необичайно въодушевен. Крайниците ми бяха безпомощно отпуснати, но умът се измъчваше от десетки въпроси. Сякаш имах треска, но вътрешно изпитвах странно спокойствие, каквото не помнех досега.
Облякох се в ежедневните си дрехи, като много внимавах, докато почиствах раната на шията си с влажна кърпа, преди да я превържа. После закопчах яката на ленената си риза колкото можех по-високо. Проверих в огледалото как изглеждам. Постарах се да открия дали няма нещо по-различно, като издайнически блясък в очите — признак за новооткритото познание. Но лицето ми изглеждаше също както вчера.