— Стефан Салваторе — чух отново. Погледът ми зашари диво между Ана и Катрин, но от израженията им не успях да проумея нищо. Някъде изкряска бухал, а аз притиснах юмрук към устата си, за да не закрещя.
— Всичко е наред, мамо. Той знае — провикна се Ана към сенките.
Мамо. Това означаваше, че и Пърл беше вампир. Но как бе възможно? Нали тя беше аптекарка и от нея се очакваше само да лекува болните, а не да прегризва човешки гърла. Но пък Катрин ме излекува, а не ми разкъса гърлото.
Пърл се появи сред дърветата, вперила поглед в мен.
— Откъде знаеш, че е безопасен? — попита тя с нескрита нотка на подозрение. Сега прозвуча много по-заплашително от учтивия тон, който използваше в аптеката си.
— Такъв е — увери я Катрин и се усмихна сладко като докосна нежно рамото ми. Потръпнах и в мозъка ми отекнаха думите на Корделия. Тази трева може да спре дявола. Ами ако всичко, в което сме вярвали, се окаже грешно, а вампирите като Катрин не са дяволи, а ангели? Какво ще стане тогава?
— Пусни върбинката — каза ми Катрин. Вгледах се в големите й котешки очи и пуснах растението на земята. С върха на ботуша си Катрин го зарови сред боровите иглички и другите листа.
— Стефан, приличаш на някой, който е видял призрак — засмя се Катрин, като се обърна към мен. Но в смеха й не долових злоба. Вместо това ми прозвуча мелодичен, музикален и леко тъжен. Свлякох се върху възлестия корен на дървото. Забелязах, че кракът ми трепери и стиснах здраво с ръце коляното си, чиято кожа бе съвсем гладка, все едно никога не бях падал. Катрин възприе движението ми като покана да седне върху коляното ми. Направи го и зарови пръсти в косата ми.
— Хайде, Катрин, той няма вид на човек, който е видял призрак, а на такъв, който е видял вампири. При това три. — Вдигнах очи към Пърл като послушен първолак пред учителката си. Тя се отпусна върху един скален отломък наблизо, а Ана седна до нея. Внезапно ми се стори много по-млада от шестнайсетгодишна. Но, разбира се, и тя беше вампир, което означаваше, че въобще не беше на шестнайсет години. Мислите препускаха объркано в главата ми и за миг ми се зави свят. Катрин ме потупа по гърба и изведнъж започнах да дишам по-леко.
— Добре, Стефан — поде Пърл, като подпря брадичката на фините си, дълги пръсти и се втренчи в мен. — Преди всичко искам да помниш, че ние с Ана сме твои съседи и твои приятели. Можеш ли да го запомниш?
Кимнах безмълвно, хипнотизиран от втренчения й поглед. Тогава Пърл се подсмихна леко.
— Добре — въздъхна.
Още веднъж кимнах мълчаливо, прекалено зашеметен, за да мога да разсъждавам, така че я оставих само тя да говори.
— Веднага след войната се преселихме да живеем в Южна Каролина — поде жената.
— След войната? — попитах, преди да се досетя за какво ми говореше тя.
Ана се закиска, а леката усмивка изчезна от лицето на Пърл.
— Войната за независимост — обясни ми Пърл накратко и аз кимнах смутено. — Бяхме щастливи по време на войната. Всички бяхме в безопасност, здрави, цялото ни семейство бе заедно. — Гласът й заседна в гърлото и тя затвори за миг очи, преди да продължи. — Съпругът ми държеше малка аптека, когато градът бе залят от епидемия от туберкулоза. Всички бяха засегнати — съпругът ми, двамата ми сина, малката ми дъщеричка. Измряха само за една седмица.
Кимнах отново, макар че не знаех какво да кажа. Пък и какво можех да кажа за нещо, което се е случило толкова отдавна?
— И тогава и Ана започна да кашля. Знаех, че не бих могла да изгубя и нея. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, но освен това — Пърл поклати глава, унесена в горчивите спомени от миналото си, — знаех, че и душата ми и духът ми ще се прекършат. И точно тогава срещнах Катрин.
Погледна към Катрин. Тя изглеждаше толкова млада, толкова невинна. Отвърнах очи, преди да обърне лицето си към мен.
— Катрин беше различна — продължи Пърл. — Тя се бе появила мистериозно в нашия град, нямаше никакви роднини, но веднага се вписа в нашето общество.
Кимнах, докато се замислих кой тогава е бил убит при пожара в Атланта, заради което Катрин се бе преместила в Мистик Фолс. Но не попитах нищо, а само чаках Пърл да свърши разказа си.
Тя се изкашля и отново заговори.
— Все пак имаше нещо около нея, което не беше обичайно. Всички дами, включително и аз, оживено го обсъждахме. Разбира се, беше красавица, но имаше и още нещо. Нещо от някакъв друг свят. Някои я наричаха ангел. Тя никога не боледуваше, нито през студените месеци, нито по-късно, когато туберкулозата започна да върлува в града. Освен това отказваше да се докосва до някои от билките в аптеката. Чарлстън е малък град. Хората там се познават много добре и непрекъснато клюкарстват един за друг.