— Това означава ли, че тя ме е направила вампир? — попитах, като докоснах шията си.
— Да. Но за да се довърши прехода, трябва да се нахраниш. Това е избор, който ти трябва да направиш. Катрин притежаваше силата на разрушението и смъртта, но дори и тя позволяваше на жертвите си този избор.
— Тя е убила Розалин. — Знаех го така, както знаех, че Деймън обичаше Катрин. Все едно пред очите ми се бе вдигнал облак, но само за да разкрие още чернота.
— Тя го направи — потвърди Емили с непроницаема физиономия. — Но онова няма нищо общо с това, което се случва сега. Ако избереш, можеш да се храниш и да довършиш прехода. Или да се оставиш да…
— Да умра?
Емили кимна.
Не исках да се храня. Не исках кръвта на Катрин в себе си. Исках само да се върна с няколко месеца назад, когато въобще не бях чувал името Катрин Пиърс. Сърцето ми се сви от мъка по всичко, което бях изгубил. Но имаше някой, който бе изгубил повече.
Сякаш прочела мислите ми, Емили ми помогна да се изправя. Беше със слаба фигура, но жилава, със здрави мускули. Станах и с неуверени крачки излязох навън.
— Братко! — провикнах се. Деймън се обърна, очите му блестяха. Изгряващото слънце се отразяваше във водата. В далечината димът продължаваше да се издига между дърветата. Но на поляната беше съвсем тихо и спокойно, както преди, когато всичко беше много по-просто.
Деймън не ми отговори. И преди дори да осъзная какво върша, пристъпих към водата. Потопих се в нея, без да си правя труда да си събличам дрехите. Излязох на повърхността, за да си поема дъх, но умът ми още не можеше да се отърси от мрака и мръсотията.
Деймън отклони поглед от водата и се втренчи в мен.
— Църквата изгоря. Катрин беше вътре — промълви глухо.
— Да. — Не изпитах нито задоволство, нито тъга. Обзе ме само дълбоко, дълбоко съжаление. Заради мен самия, заради Деймън, заради Розалин, заради всеки, който бе хванат в капана на тази паяжина, сееща само унищожение и разруха. Баща ми се оказа прав. По земята бродеха демони и ако не се сражаваш с тях, ще станеш един от тях.
— Знаеш ли какви сме ние? — попита Деймън горчиво.
Погледите ни се кръстосаха и в този миг осъзнах, че не искам да живея като Катрин. Не исках да виждам слънчевата светлина единствено с помощта на пръстена върху пръста ми. Не исках винаги да се заглеждам във вратовете на хората, докато планирам следващото си хранене. Не исках да живея вечно.
Потопих се под повърхността на водата и тогава отворих очи. В езерото беше тъмно и студено, също както в бараката. Ако това представляваше смъртта, не беше зле. Беше мирно. Тихо. Нямаше страсти, но нямаше и опасности.
Изплувах на повърхността на водата и отметнах мокрите кичури от лицето си. Дори и сега, като знаех каква съдба ми бе отредена, се чувствах забележително жив.
— Тогава ще умра.
Деймън кимна, с безжизнен поглед и апатичен вид.
— Няма живот без Катрин.
Излязох от водата и прегърнах брат си. Тялото му беше топло, истинско. Деймън за кратко отвърна на прегръдката ми, сетне отново обви коленете си, приковал поглед във водата, в някаква точка доста навътре от брега на езерото.
— Искам всичко да свърши — промълви Деймън, като се изправи и се отдалечи към каменоломната. Наблюдавах изчезващия му гръб и си припомних една случка от времето, когато бях на осем или девет години. Тогава баща ми ме взе със себе си за лов на елени. Беше точно след смъртта на майка ни и докато Деймън търсеше утеха в училищни лудории като хазартни игри или ездата, аз не се отделях от баща си. Един ден, да ме ободри, той ме заведе в гората. Всеки от нас бе нарамил пушка.
Почти цял час проследявахме един елен. Навлизахме все по-навътре в гората, дебнейки всяко движение на животното. Накрая стигнахме до една поляна и видяхме елена с наведена глава да хрупа къпини от един храст.
— Стреляй — прошепна баща ми, като нагласи пушката на рамото ми. Треперех, докато се прицелвах в елена и притисках пръст към спусъка. Но в мига, в който натиснах спусъка, отнякъде на поляната изскочи малко еленче. Еленът побягна и куршумът улучи малкото еленче в корема. Тънките му крачета се подкосиха и то рухна на земята.
Бях готов да се втурна да му помогна, но баща ми ме спря, като ме хвана за рамото.
— Животните знаят кога е дошло времето им да умрат. Нека поне го оставим да умре в покой и самота — каза баща ми и насила ме задърпа назад. Захленчих, но той остана неумолим. Сега, като гледах Деймън, разбрах. Същата участ бе сполетяла и Деймън.