— Татко! — Втурнах се към него и се наведох. — Не исках да… Татко… — Простенах. Сграбчих кола и го измъкнах от корема му. Баща ми изкрещя и кръвта бликна като гейзер от раната му. Гледах я ужасен, но и омагьосан. Кръвта беше толкова червена, толкова плътна, толкова красива. Като че ли ме призоваваше.
Сякаш щях да умра още в следващата секунда, ако не погълнех тази кръв. И тогава приближих спонтанно ръка към раната, а после поднесох свитата си шепа към устните си, за да вкуся течността, която достигна до венците ми, до езика ми, до гърлото ми.
— Махай се от мен! — прошепна баща ми дрезгаво, като се оттласна назад и гърбът му се притисна към стената. Сграбчи ръката ми в усилието си да я отстрани от раната си, но после се свлече по стената със затворени очи.
— Аз… — заговорих, но усетих остра, пронизваща болка в устата си. Беше по-лошо, отколкото спомена за мига, в който бях застрелян. Някакво неясно усещане за стягане, стипчивост може би, последвано от възприятието за забиването на милиони иглички в плътта ми.
— Махай се… — простена баща ми задъхано със сетни сили. Закри с ръце лицето си, докато се бореше за глътка въздух. Отдръпнах ръце от устата си и прокарах пръсти по зъбите си, които бяха станали остри и източени. И тогава го осъзнах: сега вече бях един от тях.
— Татко, пий от мен. Мога да те спася! — подканих го припряно, като се наведох към него и го вдигнах да приседне до стената. Поднесох китката си към устата си и с новите си, остри като бръснач зъби, разкъсах с лекота кожата си. Потрепнах, а сетне поднесох китката си към баща ми, който с погнуса се отдръпна назад, макар че кръвта продължаваше да шурти от раната му.
— Мога да те спася. Ако пиеш от тази кръв, раните ти ще зараснат. Моля те — помолих му се, докато го гледах в очите.
— По-добре да умра — едва чуто изговори той. Само след миг очите му се затвориха и той се свлече отново на пода. Около тялото му се оформи локва от кръв. Поставих ръка върху сърцето му и почувствах как пулсът му се забавя, преди накрая да спре.
32
Загърбих имението и закрачих, а после се затичах по черния коларски път към града. Неясно защо останах с усещането, че нозете ми едва се докосват до земята. Тичах по-бързо и все по-бързо, но дишането ми си оставаше все така равномерно. Имах чувството, че мога да бягам така вечно и го желаех, защото всяка крачка ме отвеждаше все по-далеч от ужасите, на които бях свидетел.
Опитвах се да не мисля, опитвах се да блокирам спомените. Вместо това се съсредоточих върху лекото докосване до земята, докато бързо поставях единия си крак пред другия. Направи ми впечатление, че дори и в мрака можех да виждам как блещукат капчиците от мъглата по листата, които все още не бяха окапали от клоните на дърветата. Можех да чувам дори дишането на катериците и зайците, тичащи из гората. И навсякъде долавях някакъв странен метален мирис.
Когато навлязох в града, черният коларски път отстъпи пред калдъръма. Стори ми се, че пристигнах много бързо, защото досега обикновено ми трябваше не по-малко от час за същото разстояние. Забавих темпо и накрая спрях. Очите ме заболяха, докато се озъртах бавно наляво-надясно. Градският площад изглеждаше някак си по-различно. В прахта между камъните от калдъръма пълзяха насекоми. Боята по стените на имението на Локуд се беше олющила, макар че беше построено само преди няколко години. Навсякъде видях белези на разруха и упадък.
Но най-силно се усещаше миризмата на върбинка. Тя беше навсякъде. Ала вместо да е леко приятна, миризмата беше всепоглъщаща, замайваше ме и ми се гадеше от нея. Единственото, което можеше донякъде да се противопостави на пресищащия аромат, беше тежката металическа миризма.
Вдъхнах го дълбоко, внезапно осъзнал, че тази миризма беше единственият лек срещу слабостта, пораждана от върбинката. Всяка фибра в тялото ми крещеше, че трябва да намеря източника й, че трябва да се нахраня. Огледах се като изгладнял звяр и очите ми много бързо обходиха пространството от кръчмата надолу по улицата чак до пазара и до края на сградата на Локуд. Нищо.
Отново помирисах въздуха и едва сега осъзнах, че тази миризма — прекрасна, ужасна и едновременно с това проклета — все повече се приближава. Завъртях се рязко и затаих дъх, като видях Алис, красивата млада барманка от кръчмата, да се спуска надолу по улицата. Тананикаше си нещо и крачеше, олюлявайки се, несъмнено защото бе изпробвала уискито, което цяла нощ бе сервирала. Косата й грееше като червен пламък на фона на бледата й кожа. Ухаеше на нещо топло и сладко, като смесица от желязо, пушек на изгорели дърва и тютюн.