— Не упорствай. — Тласнах го по гърба толкова силно, че устните му се озоваха само на сантиметри от кръвта й. Задържах го в тази поза. Усетих как той вдиша дълбоко и знаех, че вече си е възвърнал силата, само при вида на изобилието от червена кръв. — Сега сме само ние. Завинаги. Ние, двамата братя. Ще има други Катрини, винаги, вечно. И ще се възползваме от света, такива, каквито сме. — Замлъкнах, като проследих как погледът на Деймън се устреми към шията на Алис. След което се наведе и започна да пие, дълго, до насита.
34
Наблюдавах със задоволство как Деймън пие жадно, как плахите му начални засмуквания прерастват в големи глътки, докато лицето му остава долепено до шията на Алис. И докато почти безжизненото тяло на Алис ставаше все по-бяло, бузите на Деймън порозовяха от възвърнатите сили.
Докато Деймън пиеше последните капки от кръвта на Алис, аз излязох пред бараката. Огледах се удивено. Миналата нощ местността изглеждаше съвсем замряла, но сега осъзнах, че кипи от живот. За това свидетелстваха миризмите на животните в гората, плясъкът на птиците над главата ми, биенето на сърцата ни, моето и на Деймън. Това място — целият свят — бяха изпълнени с възможности.
Пръстенът ми блестеше на лунната светлина. Поднесох го към устните си. Катрин ме беше дарила с вечен живот. Баща ни винаги повтаряше да открием силата си, да намерим мястото си в света. И аз го намерих, въпреки че той не успя да го приеме.
Поех дълбоко дъх и ноздрите ми се изпълниха с мириса на кръвта. Обърнах се, когато Деймън излезе от бараката. Сега изглеждаше по-висок и по-силен, отколкото бе преди малко. Забелязах, че на средния си пръст имаше пръстен, същият като моя.
— Как се чувстваш? — попитах го, след като изчаках да види всичко, което виждах и аз.
Деймън се извърна от мен и тръгна към водата. Коленичи на брега и загреба шепа вода. Поднесе я към устата си, за да измие останалата по устните му кръв.
Наведох се до него на брега на езерото.
— Не е ли изумително? — попитах го. — Това е цял нов свят и той е наш. Завинаги! — възкликнах, все още замаян от промяната. Двамата с Деймън никога нямаше да остареем. Никога нямаше да умрем.
— Прав си — бавно заговори Деймън, сякаш говореше на непознат за него език.
— Ще го изследваме заедно. Само си помисли. Можем да отидем в Европа, да обиколим света, да се махнем от Вирджиния и от спомените… — Докоснах го по рамото.
Деймън обърна лице към мен. Очите му бяха разширени. Внезапно изплашен, отстъпих назад. Имаше нещо различно в него, нещо чуждо в тъмните му очи.
— Сега щастлив ли си, братко? — изсумтя Деймън и ме измери с подигравателен поглед.
Пристъпих към него.
— Нима би предпочел да си мъртъв, вместо да вземеш даром целия този свят? Би трябвало да си ми благодарен!
В очите му проблесна ярост.
— Да съм ти благодарен? Никога не съм те молил да превърнеш живота ми в ад, от който не мога да избягам — заговори, като изричаше всяка дума натъртено, все едно я запращаше в езерото. Внезапно ме прегърна с такава сила, че изохках. — Но чуй ме сега, братко — просъска в ухото ми. — Макар че ще бъдем вечно заедно, ще се постарая да превърна тази вечност в твое вечно нещастие. — Едва тогава ме освободи от прегръдката си и се затича към тъмната гора.
Когато изчезна сред черните сенки на гората, един гарван излетя от дърветата. Изграчи жаловито и отлетя.
Изведнъж се озовах съвсем сам в един свят, който само преди малко изобилстваше от възможности.
Епилог
Когато се опитвам да си припомня момента, в който се покорих на моята Сила и разруших връзката си с Деймън, си представям един-единствен миг тишина. В онази секунда Деймън се обръща, погледите ни се преплитат и ние сключваме мир.
Но нямаше тишина, нито щеше да има. Сега постоянно чувах шумоленето на животните в гората, забързаното им дишане, както се случва с всяко живо същество, когато усети, че наблизо го дебне опасност, накъсаното биене на сърцата им. Можех дори да чувам мислите си, затихващи или надигащи се като океански вълни.