— Тепърва ще видим дали е така — усмихна се Деймън. — И така, братко, да позволим ли на Катрин да поиграе с нас?
— Не зная — изрекох несигурно. — Какви са правилата?
— Кого го е грижа за правилата? — провикна се Катрин и засия в усмивка, разкривайки идеално равните си, бели зъби.
Завъртях топката в ръцете си.
— Брат ми играе доста грубо — предупредих я.
— Струва ми се, че аз ще играя по-грубо — засмя се тя и с едно рязко и неочаквано движение грабна топката от ръцете ми. Както и предишния ден, ръцете й бяха леденостудени, въпреки горещия следобед. Докосването й разтърси тялото ми и сякаш светкавица прониза мозъка ми. — Който изгуби, ще се погрижи за конете ми! — извика тя, докато вятърът развяваше косите й.
Деймън я изпрати с поглед, сетне повдигна вежди към мен.
— Ето едно момиче, което иска да бъде преследвано. — С тези думи заби пети в земята и побягна, а силното му тяло се понесе надолу по хълма към езерото.
След секунда и аз се затичах. Усещах вятърът да свири в ушите ми.
— Ще те стигна! — изкрещях. Това бяха думите, които използвах, когато бях на осем и си играех с момичетата на моята възраст. Но сега имах чувството, че залозите в тази игра са много по-високи от всички досегашни игри в живота ми.
5
На следващата сутрин се събудих със смайващата новина от слугите на Розалин, че любимото й кученце Пени е било нападнато. Госпожа Картрайт бе изпратила да ме повикат, тъй като дъщеря й била безутешна и не спирала да плаче. Аз се опитах да я успокоя, но сърцераздирателните й хлипания не стихнаха.
През цялото време госпожа Картрайт ми хвърляше неодобрителни погледи, сякаш би трябвало да се справя по-добре с утешителната си мисия.
— Имаш мен — заявих по едно време с неловък и пресипнал глас, в неумел опит да я утеша. При тези мои думи Розалин ме сграбчи в прегръдките си и още по-силно се разрида, заравяйки глава на рамото ми. Пороят от сълзи остави мокри следи върху жилетката ми. Опитах се да проявя съчувствие, но всъщност изпитвах раздразнение от истеричното й поведение. В крайна сметка аз не се държах така, когато майка ми умря. Баща ми не ми позволи.
Трябва да си силен, да си истински мъж, беше ми заявил на погребението. И аз бях. Не заплаках, когато само седмица след смъртта на мама, бавачката ни Корделия разсеяно затананика любимата й френска приспивна песен. Нито когато баща ми свали портрета на мама, който висеше в салона. Нито дори когато трябваше да бъде приспан любимият й кон Артемис.
— Видя ли кучето? — попита ме Деймън същата вечер, когато крачехме към града, за да пийнем по чашка в кръчмата. Оставаха само няколко дни до официалната вечеря, на която трябваше да предложа брак на Розалин, и двамата смятахме да полеем с уиски предстоящите ми брачни клетви. Поне така се изрази Деймън, разтегляйки сричките с типичното за Чарлстън южняшко провлачване, докато мърдаше с вежди. Опитах се да се усмихна, сякаш беше страхотна шега, но ако заговорех, знаех, че няма да успея да сдържа ужаса си от брака с Розалин. Не че с нея нещо не беше наред. Просто… ами просто тя не беше Катрин.
Насочих мислите си отново към Пени.
— Да. Гърлото на кучето било разкъсано, но животното, което го е сторило, не е докоснало вътрешностите му. Странно, нали? — отбелязах, като ускорих крачка, за да не изостана от брат си. Прекараните години в армията го бяха направили по-силен и по-бърз.
— Цялото време, в което живеем, е странно, братко — сви рамене Деймън. — Може да е дело на някой янки — подхвърли с иронична усмивка.
Докато вървяхме надолу по калдъръмените улици, забелязах обяви по повечето врати: предлагаше се награда от сто долара на този, който открие дивото животно, отговорно за нападенията. Втренчих се в една от тези обяви. Може би ако го намеря, ще взема парите и ще си купя билет за влака до Бостън или Ню Йорк, или някой друг град, където никой не би могъл да ме открие, където въобще не бяха чували за Розалин Картрайт. Усмихнах се на себе си; това би било нещо, което би направил Деймън — той никога не се тревожеше за обстоятелствата или чувствата на останалите хора. Тъкмо се канех да му посоча обявата и да го попитам какво би направил със сто долара, когато забелязах, че пред аптеката някой ни маха енергично.
— Това не са ли братята Салваторе? — извика един глас откъм улицата. Взрях се и разпознах Пърл, аптекарката, застанала пред магазина си заедно с дъщеря си Ана. Пърл и Ана бяха поредните жертви на войната. Съпругът на Пърл загинал миналата пролет при обсадата на Виксбърг. След това Пърл се бе устроила в Мистик Фолс, където бе отворила аптека, почти винаги пълна с клиенти. Винаги, когато минавах покрай аптеката, Джонатан Гилбърт беше там — оплакваше се от някаква болест или купуваше лекарство. Но според градските слухове всъщност просто я ухажваше.