— Пърл, спомняш ли си брат ми Деймън? — подвикнах, когато двамата с брат ми пресякохме площада, за да поздравим двете жени.
Пърл се усмихна и кимна. Имаше гладко лице и момичетата правеха залози относно възрастта й. След като дъщеря й беше само с няколко години по-малка от мен, не можеше да е много млада.
— Двамата определено сте красавци — отбеляза тя любезно. Ана беше истинско копие на майка си и застанали една до друга, двете приличаха на сестри.
— Ана, с всяка изминала година ставаш все по-хубава. Достатъчно голяма ли си, за да ходиш на танци? — попита Деймън и очите му блеснаха дяволито. Не можах да сдържа усмивката си. Разбира се, Деймън с лекота би могъл да очарова както майката, така и дъщерята.
— Почти — промълви Ана и очите й засияха. На петнайсет години момичетата бяха достатъчно големи, за да останат по време на вечерята и да чуят първия валс на оркестъра.
Пърл заключи вратата с железен ключ и се извърна към нас.
— Деймън, ще ми направиш ли услуга? Ще придружиш ли Катрин утре вечер? Тя е чудесно момиче, а знаеш как се отнасят хората към пришълците. Познавам я от Атланта.
Замръзнах. Деймън щеше да придружава Катрин утре вечер? Не ми бе хрумвала мисълта, че тя ще присъства на партито и не можех да си представя, че ще направя предложение за брак в нейно присъствие. Но имах ли избор? Да кажа на татко да не кани Катрин? Да не предложа на Розалин?
— Забавлявайте се тази вечер, момчета — пожела ни Пърл, изтръгвайки ме от унеса.
— Почакай! — извиках, забравил тутакси за вечерята.
Пърл се извърна и ме погледна озадачено.
— Тъмно е, а е имало още нападения. Ще позволите ли да ви изпратим до дома ви? — попитах.
Пърл поклати глава.
— Двете с Ана сме силни жени. Ще се оправим. Освен това… — Изчерви се и се озърна, сякаш се боеше да не я чуят. — Предполагам, че Джонатан Гилбърт би искал да ни придружи. Но все пак ви благодаря за загрижеността.
Деймън повдигна вежди и подсвирна тихо.
— Знаеш какво е отношението ми към силните жени — прошепна.
— Деймън, дръж се прилично — смъмрих го и го тупнах по рамото. В крайна сметка вече не се намираше на бойното поле. Сега беше в Мистик Фолс, където хората обичаха да подслушват и да клюкарстват. Нима толкова бързо го бе забравил?
— Добре, лельо Стефан! — подразни ме той, извисявайки глас в назидателно фъфлене. Не можах да сдържа смеха си и отново го тупнах по рамото за сполучливата имитация. Ударът не беше силен, но ми подейства добре — донякъде разсея раздразнението ми, че той може да придружи Катрин на вечерята.
Той, естествено, на свой ред също ме тупна по гърба и сигурно щяхме да се впуснем в братско боричкане, но Деймън отвори със замах дървената врата на кръчмата в Мистик Фолс. Тутакси бяхме посрещнати със сияйна усмивка от пищната, червенокоса жена зад бара. Явно Деймън бе редовен клиент на заведението.
Проправихме си път към задната част на кръчмата. Въздухът бе напоен с миризмата на дървени стърготини и пот и навсякъде се виждаха мъже в униформи. Някои бяха с превързани глави, други имаха превръзки през рамото, а трети куцукаха до бара с патерици. Познах Хенри, войник, който на практика живееше в кръчмата, зает само с това да си пие сам уискито в ъгъла. Робърт ми бе разказал за него: никога не разговарял и никой не го бил виждал през деня. Носеха се слухове, че може да има пръст в нападенията, но как би могъл, след като постоянно киснеше в кръчмата?
Откъснах очи от него, за да се огледам. В другия ъгъл група по-възрастни мъже играеха на карти и пиеха уиски, а в противоположния се бяха разположили няколко жени. Съдейки по обилния руж по страните им и лакираните им нокти, заключих, че не са от жените, които биха общували с нашите приятелки от детството като Клементайн Хавърфорд или Амилия Хок. Докато минавахме покрай тях, едната драсна леко ръката ми с дългите си лакирани нокти.
— Харесва ли ти тук? — Деймън дръпна дървената маса от стената и ме стрелна развеселено с поглед.