Два дни по-късно се спомина. Ден след това той усети, че гибелта се спуска и над него — връхлетя го жестоко главоболие, не можеше да хапне нищо.
Докато стане време за погребението на майка му, Шигеру вече беше в несвяст, изгаряше от треска, измъчван от ужасни халюцинации, които ставаха още по-непоносими заради притеснението му, че закъснява и Такеши ще отиде при Леговището на човекоядеца, а Шигеру няма да е там.
Чийо почти не се отделяше от леглото му, грижеше се за него както в детските му години. Понякога на прага идваха свещеници и редяха песнопения. Чийо палеше тамян и вареше горчиви настойки, прати да повикат една баячка и не спираше да реди заклинания. Когато започна да се съвзема, той си спомни риданията й до леглото си, сълзите й, които сякаш не секнаха през цялата нощ, докато двамата бяха сами в борбата със смъртта и всички условности помежду им бяха изчезнали.
— Не биваше да плачеш толкова много — рече й той. — Заклинанията ти подействаха. Оздравях — беше се почувствал достатъчно добре, за да се изкъпе, и седеше в лека памучна роба, тъй като все още беше много горещо, на верандата, докато стаята на горния етаж, където бе прекарал толкова дни в борба с болестта, се почистваше и проветряваше.
Чийо беше донесла чай и плодове; радваше се, че той вече е добре, но очите й все още бяха зачервени и подпухнали. Погледна го и не можа да се сдържи. Той осъзна, че скръбта й е за нещо друго, и усети, че го пронизва страх.
— Какво се е случило?
— Прощавай… — гласът й секна и тя избухна в ридания. — Ще ти пратя Ичиро.
Шигеру зачака своя някогашен учител с нарастващ страх. Изражението му не го успокои — и той като Чийо бе съсипан от скръб. Но гласът му бе твърд, а той самият говореше с обичайното за него самообладание, без да се опитва да отклони удара или да го смекчи.
— Господарят Такеши е мъртъв. Пристигна писмо от Мацуда Шинген. Умрял е в Ямагата и е погребан в Тераяма.
През ума на Шигеру мина абсурдната мисъл: Значи не ме чака. Няма защо да се притеснявам. После вече не чуваше нищо, единствено шума на реката под градината. Имаше чувството, че водите й все повече се надигат и го обгръщат. Все пак беше загубил Такеши в мътните й дълбини. Сега единственото, което искаше, бе тези води да го погълнат и да го задушат. Чу дрезгави ридания и осъзна, че са неговите собствени, а в гърлото и гърдите си усети непоносима болка.
— От треската ли? Не му се е разминало?
Защо точно сега, когато вече се канеха да действат заедно? Защо тази напаст не бе взела него вместо брат му? Видя Такеши на гърба на Раку да препуска през ливадата, възторженото му изражение, когато спечели надбягването, сияещото му лице, преливащо от жизненост, вълнението, с което говореше за онова момиче — Тасе.
— Опасявам се, че не е това — рече Ичиро мрачно. — Никой не знае какво се е случило. Мацуда казва, че по тялото му имало множество рани.
— Бил е убит? — Шигеру почувства острието на меча в собствената си плът. — В Ямагата? Някой знаел ли е кой е? Предложено ли е обезщетение?
— Повярвай ми, опитах се да установя — рече Ичиро. — Но и да знае, никой не казва.
— Чичовците ми вероятно са уведомени. Каква беше реакцията им? Поискали ли са извинения, обяснения?
— Изразяват своите съболезнования — отвърна Ичиро. — Изпратиха писма.
— Трябва да отида при тях — Шигеру се опита да стане, но установи, че тялото му отказва да се подчинява. Трепереше така, все едно треската го бе връхлетяла повторно.
— Още не си добре — рече Ичиро с необичайна нежност. — Не се изправяй срещу тях сега. Изчакай няколко дни, докато се оправиш и възвърнеш самообладанието си.
Шигеру знаеше, че Ичиро е прав, но болката от чакането, след като не знаеше как е умрял Такеши, нито какъв ще бъде отговорът на клана Отори, за него бе непоносима. Дните на скръб и траур се точеха мъчително. Той не можеше да проумее тази жестокост на съдбата, която го бе дарила с племенник, а му бе отнела любимия брат.
Ако някой знае, това ще е Кенджи, помисли си той и писа на своя приятел, след което изпрати писмото по Муто Юзуру. Опита се да лекува скръбта с ярост. Ако чичовците му не направеха нищо, щеше да се наложи той самият да отмъсти за смъртта на своя брат и да накаже неговите убийци и техния господар. Но липсата на всякаква информация го парализираше, не му позволяваше да действа. Копнееше дните на треската да се върнат, защото колкото и да бяха мъчителни, те бяха по-поносими от тази ужасна, безсилна скръб. Смяташе, че отчаянието не му е присъщо, но сега неговият мрак застрашаваше да го погълне. Когато заспиваше, сънуваше Такеши като дете в реката. Гмурваше се многократно, но бледите крайници на брат му се изплъзваха от ръцете му и тялото му изчезваше, отнесено от течението.