— В такъв случай, докато мога да вървя, ще ви съпровождам. Мисля, че ще се придвижвате по-бързо, ако ви водя. Никога не съм ходил в Мино, но знам Хиноде — в околността има една стара мина. А оттам до Мино е близо. Вярност към чаплата! Това ще бъде моят последен акт на преданост към вас.
Комори измърмори една последна ругатня, докато се отдалечаваха от труповете.
— Колко съм копнял за този ден, да видя мъртъв този звяр. Ийда ни остави един на друг. Той има нюх да противопоставя хората по този начин. Така и не ме забрави, задето го накарах да се съблече гол и да си остави мечовете, задето му спасих живота. Това ми беше наградата — да ме държат жив в мините с личен тъмничар и мъчител. Никога не се оставяйте да попаднете в ръцете му, владетелю Отори. Повече не стъпвайте в Източната провинция… освен начело на армия — добави той с горчивина. — Трябваше да оставим Ийда в Леговището на човекоядеца. Ако го срещнете отново, гледайте да го убиете!
— Това и смятам да сторя — рече Шигеру. — Съжалявам само, че моето решение и провал са ти причинили такива страдания.
Нощта настъпи и известно време двамата вървяха като слепци, но Комори знаеше пътеката и не се обърка. Когато луната изгря, двамата вече бяха прекосили долината; бледата светлина хвърляше сенки по лятната трева и открояваше младите леторасли. От време на време се разнасяха лай на лисугер и ответният писък на другарката му, а веднъж от мрака внезапно излетя кукумявка.
Комори вървеше с присъщата си енергичност, която Шигеру не бе забравил, и двамата се придвижваха бързо, почти без да си говорят; но с напредването на нощта, докато изпълнената наполовина луна прекосяваше небето, Комори почна да залита, нозете му се отклоняваха от пътеката и на няколко пъти Шигеру трябваше да го хване за ръката и да го върне. Взе да бълнува и почти в несвяст първо мислеше, че е в мината, а после — в Инуяма.
— Отвъд славеевия под — измърмори той. Шигеру не го разбра и Комори сякаш бе обзет от отчаяно желание да обясни. — Ето къде ще намерите Ийда, но никой не може да стигне до него, защото никой не може да прекоси славеевия под.
Шигеру го накара да се облегне на рамото му и го обхвана през кръста, за да го подкрепя. Усети, че Комори изгаря в треска, а дрехата му е подгизнала от кръв. Съмваше се, когато стигнаха до следващия проход, където спряха да отдъхнат за няколко мига. В нозете им лежеше стръмна долина, отвъд която следваше поредният хребет. Комори едва ли щеше да издържи изкачването и Шигеру се запита докъде ще може да го носи.
— Жаден съм — рече внезапно Комори. Шигеру го вдигна и го отнесе до брега на реката. Остави го в плитчината при отсамния бряг.
— А-ах, така е хубаво — въздъхна Комори, но няколко мига по-късно вече трепереше неистово. Шигеру събра шепи и му помогна да пие, после го издърпа на каменистия бряг, на утринното слънце.
— Вървете, владетелю Шигеру, оставете ме тук — умоляваше го Комори в миговете на прояснение, като междувременно се опитваше да му внуши по коя пътека да поеме, за да стигне до Мино, но на Шигеру сърце не му даваше да изостави Комори да умре сам, затова се опита да облекчи страданията му, като отмиваше потта му и навлажняваше пресъхналата му уста.
Внезапно Комори рече:
— Когато излезеш изпод земята, светът винаги изглежда тъй искрящ и свеж, все едно току-що е създаден!
Говореше съвсем ясно и за момент Шигеру си помисли, че се съвзема, но Комори не каза нищо повече и издъхна още преди пладне.
Нямаше къде да го погребе, затова затрупа тялото с камъни, доколкото можа, и каза нужните молитви за мъртвите. Продължи пътуването си с натежало от мъка сърце, обладан от гняв заради ужасното наказание на Комори и страданията на своя народ. Комори му бе казал, че трябва да се върне начело на армия… но той нямаше воини, нямаше влияние, нито власт. Единственото, което имаше, бяха мечът и онова момче там някъде в Мино. Остави гневът да му вдъхне силите, които му бяха нужни, за да върви към него ден и нощ.
Накрая стигна до затънтеното селце Хиноде, което се състоеше от няколко къщи и странноприемница, разположени край низ от горещи извори. Въздухът бе наситен с мирис на сяра, а самото село бе запуснато и мръсно. Шигеру разпита за околността и разбра, че единственото друго село наблизо е Мино, не много по-голямо от махала, от другата страна на планината, на около ден път, което не посещавал никой и чиито жители били особняци. Ханджийката не пожела да му каже повече, макар че Шигеру бе настоятелен, а тя бе приела монетите му с нескрито задоволство, съвсем наясно що е сребро.