Той спа няколко часа и тръгна призори, следвайки пътеката, която ханджийката му бе описала. Беше тясна и стръмна; изкачването до върха на прохода бе тежко, а спускането — неприятно и изнурително. Личеше, че оттук рядко минават хора — явно двете села нямаха кой знае каква връзка помежду си… освен чрез змиите, които с нарастващата жега изпълзяваха на открито да се приличат на слънце и сега при появата му се шмугнаха обратно в шубрака.
Когато стигна прохода, следобедът вече преваляше. Видя, че времето почва да се разваля — откъм югозапад приближаваха тъмни облаци. Беше изминал половината път, спускайки се към долината, когато заваля. С падащия здрач отново го обзе тревожно чувство за неотложност. Стори му се, че долавя мирис на пушек, а някъде в далечината — викове и писъци. Ами ако Ийда бе вече тук? Ако накрая успееше да се изправи лице в лице със своя враг? Усети, че десницата му се устремява към дръжката на Джато, и долови порива на меча, закопнял да се озове на свобода. Втурна се надолу, като скачаше от камък на камък, без повече да следва пътеката, търсейки най-прекия път, докато устремното му спускане бе препречено от огромен кедър, който растеше отстрани на пътеката, в края на бамбукова дъбрава, в близост до малко каменно светилище. Сламеното въже около ствола проблясваше в здрача.
Вече нямаше съмнения относно мириса на пушек. Той нахлуваше в ноздрите му и пареше в гърлото му. На известно разстояние пред себе си дори виждаше отблясъците от пламъци. Наоколо цареше зловеща тишина; освен съсъка на дъжда не се чуваше никакъв шум. Нямаше писъци, нито звън на мечове, не се разнасяше лай на кучета, не звучаха птичи трели. Шигеру затаи дъх и тутакси долови нечии стъпки. Някой тичаше нагоре по пътеката към него, тичаше на живот и смърт, преследван, доколкото можа да прецени, поне от трима души.
Шигеру излезе иззад дървото и момчето връхлетя отгоре му. Той го хвана за раменете, взря се в ужасеното лице и съзря образа на Такеши. Сграбчи го така, сякаш нямаше никога да го пусне. Момъкът се заизвива и задърпа в усилие да се отскубне, но после застина неподвижен и Шигеру видя, че устните му се движат, все едно шепнеха молитва.
Смята, че ще умре. Мисли, че аз съм този, който ще му отнеме живота. Но аз го намерих! И ще го спася!
Засмя се от радост и облекчение. Общата им кръв сякаш откликна на срещата им. После се приготви да се бие за живота си, за живота на двамата, тъй като в този момент трима войници на Тохан изникнаха иззад завоя и слисани спряха пред тях. Никой не беше с броня, нито носеше меч. Не бяха очаквали да се сражават, бяха дошли да колят. Техният водач се приближи до Шигеру с ръка върху дръжката на ножа, втъкнат в пояса му.
— Извинете, господарю — рече. — Вие сте хванали престъпника, когото преследвахме. Благодаря ви.
Шигеру не отговори веднага. Искаше тримата мъже да дойдат по-близо, за да може да се разправи с тях наведнъж. Преценяваше физиката им, оръжията им. Видя ножа, другите двама стискаха колове.
— Какво е сторил този престъпник? — попита той, завъртайки леко момчето, така че да може мигновено да го изтика встрани, вън от опасност, като през цялото време оглеждаше внимателно мъжа пред себе си. Беше сигурен, че не го е виждал по-рано.
— Простете, но това не е ваша грижа. Засяга единствено Ийда Садаму и клана Тохан.
— Хмм, така значи? — отвърна Шигеру с преднамерена наглост. — А кои сте вие, че да ми казвате кое е моя грижа и кое не? — искаше да ги ядоса и когато водачът им изръмжа:
— Просто ни го предайте! — бутна момчето зад гърба си и със същото движение извади меча си.
По-близкият от двамата с коловете замахна към него. Шигеру се приведе, избягна удара, след което мигом се изправи и остави Джато да се стовари върху врата на нападателя, отсичайки главата му. Обърна се рязко и посрещна атаката на водача им. Мечът се вряза в протегнатата ръка и острието мина през нея като през бобена извара. Мъжът се свлече на колене, затискайки с лявата си ръка остатъка от костта и бликащата кръв. Не издаде нито звук.
Третият хвърли кола си и хукна обратно по пътеката, крещейки за помощ. В далечината някой му отвърна.
— Хайде — рече Шигеру на момчето, което трепереше в потрес. Гласът на Шигеру, изглежда, го стресна. Той падна на колене.
— Ставай!
Момчето взе да протестира, че трябвало да намери майка си, но Шигеру го дръпна и го принуди да се изправи на крака. Не смяташе, че някой в селцето ще оцелее, и не възнамеряваше да рискува живота на момъка, за да го установи. Поведе го бързо нагоре по склона. Дъждът валеше като из ведро, а здрачът все повече се сгъстяваше. Съмняваше се, че някой ще ги преследва след падането на нощта.