— Владетелю Шигеру!
Той вдигна поглед и видя Ирие Масахиде, който с мъка се движеше към него покрай потока. Лицето му бе прежълтяло; бронята му отстрани бе разсечена и той притискаше с ръка мястото, от което бликаше кръв.
Донесъл ми е Джато!, помисли си Шигеру с дълбока тъга, тъй като вече не искаше да живее.
Ирие заговори на пресекулки.
— Баща ти е мъртъв. Поражението е пълно. Ногучи ни предадоха.
— А мечът на баща ми?
— Изчезна, когато той рухна.
— Значи мога да си отнема живота — рече Шигеру с облекчение.
— Нека ти помогна — каза Ирие. — Къде ти е мечът? Моят се строши.
— Оставих го върху перваза на светилището. Побързай, не бива да допусна да ме пленят.
Но когато Ирие се пресегна, за да вземе меча, краката му поддадоха и той политна напред. Шигеру подхвана по-възрастния мъж и видя, че той умира. Острието, разсякло бронята му, бе проникнало дълбоко в корема му. Само стегнатата ризница му бе помогнала да издържи дотук.
— Прости ми — прошепна Ирие, като с мъка си поемаше дъх. — Дори аз те разочаровах.
От устата му бликна кръв. Лицето му се сгърчи и за момент тялото му се изви в дъга. После животът в очите му угасна и крайниците му се отпуснаха в дългия сън на смъртта.
Шигеру бе дълбоко трогнат от решимостта на своя дългогодишен учител и приятел да го намери в агонията на последните си мигове, но случилото се само засили съзнанието му за пълното поражение и за самотата, която го обгръщаше. Джато бе изчезнал, вече имаше потвърждение. Той изми лицето на Ирие и затвори очите му, но преди да успее да коленичи и отново да вземе кинжала си, някакво блещукане, което долови с крайчеца на окото си, го накара да се обърне, грабвайки ножа си, без да е сигурен дали да го забие незабавно в корема си, или първо да се разправи с тази нова заплаха. Чувстваше мъчителна умора — не искаше да се бие, да изтръгне отнякъде още сила за живот; желаеше да умре, но нямаше да позволи да попадне в плен.
— Владетелю Отори.
Друг глас от миналото, който не можеше да определи. Гаснещият здрач затрептя по някакъв смътно познат начин за пропитото му от безнадеждност съзнание. Откъслечен спомен от друг отрязък от живота му, за друга светлина, зеленееща сред гората и падащия дъжд…
Пред него изникна лисичият дух с Джато в ръка. Същото бледо, подвижно лице, същата невзрачна, слаба фигура, черните непроницаеми очи, от които не убягва нищо.
— Владетелю Отори!
Мъжът, който бе казал, че го наричат Лисугера, му поднесе меча с две ръце, като го поддържаше съвсем леко, защото всеки натиск върху острието тутакси щеше да среже кожата. Ножницата липсваше, но бронзовите и седефени инкрустации блестяха върху дръжката. Шигеру пое оръжието с неохота и благоговение, поклони се на своя покровител и щом хвана меча, тутакси почувства мощта му.
Към него се устреми живот, изпълнен с непоносима болка и невъзможни изисквания.
— Не се самоубивай! — чий беше този глас — на мъжа, на мъртвия му баща или на меча? — Живей и постигни отмъщение!
Почувства как лицето му се променя, когато устните му се размърдаха. Очите му се изпълниха със сълзи и той се усмихна.
Откачи празната ножница на Ирие от пояса на воина и мушна в нея острието на Джато. После взе своя меч от перваза на светилището и го протегна към Лисугера.
— Ще приемеш ли този в замяна?
— Аз не съм воин. Нямам нужда от меч.
— Притежаваш смелостта на воин — отвърна Шигеру — и кланът Отори, ако изобщо оцелее, ще ти е задължен завинаги.
— Да се махаме оттук — отвърна другият с лека усмивка, сякаш думите на Шигеру по някакъв начин го бяха поласкали. — Смъкни си бронята и я остави тук.
— Сигурно си мислиш, че трябва да си отнема живота — рече Шигеру, след като се подчини. — Ще ми се да можех, все още ми се иска да го сторя. Но последната заръка на баща ми към мен бе да живея… ако Джато — неговият меч — се върне при мен.
— На мен ми е все едно. Изобщо не знам защо ти помагам. Повярвай, не ми е в стила. Хайде да тръгваме.
Лисугера бе оставил меча на Шигеру обратно на плоския камък, но когато се обърнаха към планината, от ниското се разнесоха викове и тропот на нозе и скоро след това пред тях изникнаха неколцина мъже, върху чиито наметки ясно личеше тройният дъбов лист.
— Все пак може да ми потрябва — измърмори Лисугера, грабна меча и го измъкна от ножницата.