Спряха да отдъхнат за кратко на върха на прохода. Беше тъй студено, че по черните скали на планината се бяха задържали ивици сняг, които сега блестяха призрачно-бели на светлината призори. Шигеру обаче не чувстваше студ. Той се унесе в лек трескав сън и се събуди потънал в пот, със сковани от ужас гърди.
Лисугера се надвеси над него. Денят бе настъпил и първите слънчеви лъчи докосваха върховете около тях, обагряйки снега в златисто и розово.
— Трябва да тръгваме — върху лицето му премина сянка на загриженост. — Ти гориш. Можеш ли да ходиш?
— Разбира се.
Шигеру се изправи на крака и леко се олюля, когато кръвта се оттече от главата му. Раната му пулсираше. Той отиде до снега, гребна няколко шепи и разтърка скалпа и врата си. Сгърчи лице в болезнена гримаса, когато засегна повърхността на раната, и натъпка чист сняг в пресъхналата си уста. Пое дълбоко дъх няколко пъти в едно от упражненията, които бе научил в Тераяма, вперил поглед в несекващата зеленина на гората под тях.
— Да тръгваме.
Лисугера пое напред първи. Двамата се изкатериха по големите камъни и започнаха да се спускат. Онова, по което вървяха, трудно можеше да се нарече пътека, по-скоро бе лисича диря. Често се налагаше да се придвижват на четири крака през гъсталака, все едно минаваха през тунел под земята. От време на време Лисугера се обръщаше, сякаш искаше да предложи кратка почивка, но всеки път Шигеру даваше знак да продължат.
Не си спомняше много от това пътуване, тъй като ту изгаряше в треска, ту трепереше от студ, а към пулсирането в главата и болката в дробовете след втория ден се прибавиха разранените нозе и постоянната жажда. В подножието на първия хребет бе разположена малка долина, облагородена от няколко оризища и зеленчукови градини. Отне им само половин ден, за да я пресекат, а по пътя един земеделец им даде малко ранни зеленчуци и млади моркови. Той, изглежда, познаваше Лисугера, знаеха го и другите селяни, които работеха по нивите, но Шигеру никога не се бе озовавал в тази долина, дори не знаеше, че съществува, а в беглеца с хлътналите очи те със сигурност не разпознаваха наследника — понастоящем вече и главата на клана. В срещуположния край на долината видя още един планински хребет — по-стръмен и по-висок от онзи, който току-що бяха прехвърлили, а след него имаше още един. Той си наложи да не мисли за следващото изкачване и за онова, което щеше да дойде след него, а да се съсредоточи върху ходенето — местеше единия крак, после другия, крепен единствено от силата на волята си.
Хапнаха вървешком — храната върна слюнката в устата му и той се почувства малко по-добре. По някое време след пладне започнаха да се изкачват отново — нивята около тях бяха разположени терасовидно по стръмния склон — малки отрязъци земя от каменистата почва. Слънцето изчезна рано зад планината и те навлязоха бързо в дълбоката сянка на източния склон. Шигеру хвърли поглед назад към противоположния край, все още окъпан от светлина и топлина. Между бамбуковите горички и обработваемите площи нямаше никакви постройки. Той се запита защо селяните не си бяха построили жилища на този склон, за да се възползват от повечето часове слънце — несъмнено поради някаква стара традиция или суеверие.
Изкатериха се малко по-нависоко и заобиколиха една скална издатина. В този момент той си даде сметка, че жителите тук си имаха по-важни неща от следобедната топлина. Между камъните и предната част на скалата беше издигната масивна дървена порта; сега стоеше отворена, но веднъж залостена, тя откъсваше мястото от външния свят. Минаха през входа, Лисугера поздрави пазачите, които седяха до нея — силни млади хора, които изглеждаха повече като воини, отколкото като земеделци — и Шигеру се озова в нещо подобно на селце, само дето нямаше дървени постройки. Скалата бе издълбана и тези селяни живееха в пещери. Пещерите бяха около десетина, всяка с дървена врата и капаци, които бяха отворени в този топъл следобед в началото на лятото. Имаше дори светилище, което се познаваше по яркочервения цвят на портата с форма на стойка за кацане на птици. Отвън седяха жени и приготвяха храна, миеха зеленчуци във водата от извора, която по канали стигаше до няколко водоема. Лисугера отиде при един от тях и донесе вода в бамбуков черпак. Шигеру изплакна устата и ръцете си и после пи жадно. Водата беше студена и мека от варовика.