— Какво е това място?
— Някъде, където можеш да се скриеш и да отдъхнеш няколко дни.
— Нямам намерение да почивам — отвърна Шигеру. — Трябва да стигна до Хаги колкото се може по-скоро.
— Ще говорим за това по-късно. Влез вътре, ще хапнем нещо и после ще поспим — Лисугера видя нетърпеливото изражение на Шигеру и се засмя. — Ти може и да нямаш нужда от почивка, но аз имам!
Всъщност той не проявяваше никакви признаци на умора и Шигеру бе сигурен, че при нужда другият може да изкара още цяла седмица без сън. Даде си сметка, че треската за момента бе стихнала — вече мислеше по-ясно. Запита се дали сега бе затворник, щяха ли да го пуснат да мине покрай стражите, или щяха да го държат тук, докато хората на Садаму пристигнат за него — вероятно Племето щяха да поискат огромно възнаграждение в замяна — нямаше никакви съмнения за това. Лисугера не беше дух, а човек с удивителните способности на Племето, които му бе описал неговият баща.
Беше ужасѐн и в същото време очарован — от разговора с баща си, когато бе научил за съществуването на своя по-голям брат, той бе съхранил някъде в съзнанието си идеята, че един ден ще научи повече за Племето и за изгубения син на баща си. Имаше нещо предопределено в тази среща — мъжът дори му бе донесъл Джато. Той впери поглед в Лисугера… нима бе възможно да е той?
От тъмната вътрешност на пещерата излезе една жена, спря на прага и ги поздрави свойски.
— Какво те води насам, Кенджи?
— Просто придружавам своя спътник до дома му — той не спомена кой е спътникът му.
— Добре дошъл — обърна се тя небрежно към Шигеру. — Какво се е случило с главата му?
Плъзна поглед по Шигеру и той почувства как тя го оглежда изпитателно, до най-малката подробност; разбира се, мечът му не й убягна.
— Просто злополука — отвърна Лисугера, чието име явно бе Кенджи.
— Порязал си се, докато си се бръснал, тъй ли? — рече тя, погледна първо Джато, после дългия меч на Кенджи и повдигна вежди.
Кенджи поклати леко глава.
— Ще ни нагостиш ли с нещо? — попита той. — Не сме яли от три дни.
— Нищо чудно, че и двамата изглеждате полумъртви. Има яйца и ориз, папратови кълнове, гъби.
— Доволно. Но първо донеси чай.
— И вино?
— Добра идея — изсумтя Кенджи. — А като стана дума за бръснене, донеси гореща вода и остър нож — после се обърна към Шигеру. — Ще ти обръснем брадата и ще ти намерим някакви други дрехи. Всеки ще познае по чертите ти, че си Отори, но така поне няма да е видно от пръв поглед.
Двамата седнаха на пети отвън пред пещерата. Няколко кокошки чоплеха в прахта, отнякъде изникнаха две дечица, които ги зяпнаха заинтригувани и останаха там, докато накрая Кенджи нещо ги закачи, те се изкискаха и побягнаха. Жената се върна с купа гореща вода и Шигеру изми лицето си в нея, след което позволи на Лисугера да обръсне малката му брада с ножа, който бе невероятно остър. Когато приключиха, жената донесе парцали — остатъци от някогашни дрехи — да си избършат ръцете и лицето, преди да влязат в пещерата.
Вътре бе тъмно и опушено, но имаше повдигната част за спане и седене, а сламената рогозка бе сравнително чиста. Жената поднесе купички чай — беше пресен и с изненадващо високо качество за подобно малко и уединено селце — но, естествено, това не бе обикновено място, помисли си Шигеру, докато отпиваше от димящата течност, признателен за чая, но изпълнен с опасения за положението си. Успокояваше се от факта, че все още разполагаше с оръжията си. Докато бяха при него, можеше да се отбранява или да си отнеме живота.
Внезапно Кенджи попита:
— На колко години си?
Говореше му твърде свойски, което изненада Шигеру — никой не се бе обръщал към него по този начин, дори Кийошиге. Не мисли за Кийошиге сега!
— Тази година станах на осемнайсет. А Кийошиге — на седемнайсет.
— Очевидно обучението на Мацуда е дало своите резултати.
— Значи си спомняш предишната ни среща?
— За щастие, както се оказва. Знаех на кого да връча меча.
Горещият чай и пламтящият огън сгряха Шигеру и по челото и под мишниците му отново изби пот.
— Баща ми ли ти го даде? Видя ли го как умира?
— Да. Сражава се смело до последно, но битката бе неравна и той бе обграден.
— Кой го уби?
— Не знам как се казва — един от воините на Ийда.
Колко странно, ако този човек наистина бе син на Шигемори.
— А ти на колко си?